Oct 19, 2013, 9:45 PM

Тайната на книгите 

  Prose
996 0 5
4 мин reading

Стаята беше триъгълна, оформена като пирамида. Вътре всяка от стените беше с различен цвят – червен, зелен и жълт. От тавана висеше диско топка. Всъщност, когато Ван се загледа, диско топката също беше с чудата форма – не беше кълбовидна, по-скоро звездовидна.  До разноцветните стени бяха наредени столове със съответния цвят, но в различни нюанси. Бордо, цинобър, тумбра...

Да, определено човекът, организатор на събитието, имаше развито въображение.

Ван погледна към табелата, оказваща помощ на новодошлите. Чудно, но единствената светлина, идваща от неизвестен източник, не беше достатъчна. Фактът, че е предоставен материал за четене, би трябвало да подскаже на организаторите, че все пак не е нужно присъстващите да си избодат очите, за да прочетат десетте реда, изписани на табелата. Въпреки този лек дискомфоорт, Ван успя да прочете първия ред, гласящ: „Избери цвета, който най-много ти влияе!“ Настанилият се вече на един от жълтите столове беше добре облечен, очевидно висок и с пъргави очи. Привлекателен, би казала някоя дама. Но същества като него не предизвикваха интереса на Ван. Маговете бяха коварни. Приятелство с тях не беше най-добрата идея на света. Стига. Не. Мислите за евентуални приятелства не влияеха добре на Ван. Той излезе от унеса си и се запъти към червената стена. Няколко от местата бяха вече заети, затова той се настани на едно с цвят, който оприличи на доматено. Вече заел мястото си, Ван се зачуди какво, дявол да го вземе, го беше накарало да дойде... Елена. Беше го помолила да я придружи на уж читателския клуб, който тя посещаваше редовно. Но фактът, че я нямаше и този, че мястото беше доста... странно, го учуди много.

Приятелката му беше запалена по книгите и за седмица тя безпроблемно минаваше между кориците на големите томове, намиращи се в дома ù. Разбира се, тя ги беше чела по десетки пъти. „Това момиче е побъркано!“ помисли си Ван. Но всеки със страстта си.

 

Поглед наляво. После надясно. Никаква я нямаше. Това не е беше типично за нея, което притесни Ван. Той стана, за да се поразходи до масата с кафе и си напълни една голяма чаша. Докато жадно отпиваше, погледна часовника си – дванайсет без десет. Имаше време до началото, затова Ван излезе и запали. С тази цигара днешният брой  стана осемнайсет.  Голяма напаст са навиците.

Тази мисъл пак го върна към Елена и той се почуди що за читателски клуб е това, където едвам виждаш събеседника си.

- Може ли огънче?

Изненадан, че въобще някой го заговаря, Ван се обърна. Сигурно физиономията, която е направил, е била доста разкривена, защото стоящият срещу него маг се засмя с глас.

- Можеше просто да кажеш не – рече ухилено високият мъж.

- Не, аз... да. Ъх, съжалявам – започна да заеква Ван, след което подаде  златната си запалка на мага.

- Нов си тук, а?

Нямам намерение да се застоявам, тук съм заради една приятелка. Придружавам я.

- Яяясно. Между другото името ми е Александър. - Мъжът протегна ръка. Ван я пое.

- Приятно ми е. Казвам се Венджънс, но приятелите ми викат Ван.

Здрависването продължи прекалено дълго, затова Ван прекъсна контакта. Александър явно вече беше изпушил цигарата си (учудващо бързо), загаси фаса в подметката на обувката си и го прибра в задния си джоб.

- Ще се видим вътре. Ще ти хареса.

Загледан във влизащия маг, Ван усети как цигарата му запарва на пръстите. Изгаси я и влезе.

Добре. Това беше странно. Докато беше отвън, Ван не забеляза някой да е влизал, а сега залата беше пълна. Хубавото беше, че столът му беше все още празен, затова той побърза да заеме място, да не би някой да му го открадне.

- Моля за внимание! – Млада жена, доста висока, може би около метър осемдесет и пет, беше застанала точно под подобието на диско топка.

На призива ù моментално беше откликнато, всички млъкнаха като по сигнал и обърнаха погледи към нея.

- Супер – заяви очевидно доволна – Събрали сме се днес, за да обсъдим книгата „Война на светове“, но преди това моля всички да закопчеят коланите си.

„Какво?“

Ван беше повече от потресен от факта, че хората около него започнаха да шават и да закопчават разни колани, затова погледна към Александър, който го гледаше и в същото време се закопчаваше. Все едно показваше на Ван как се прави. В очите му проблесна странен огън. Само изписа с устни „Казах ти.“. Ван го побиха тръпки.

Вместо да постъпи като пълен загубеняк и да побегне към вратата, започна да кърши пръсти, за да закопчае „сложно“ устроения колан.

След броени мигове от вече клатещите се стени започна да се сипе прах и да... за Бога, стените започнаха да се смъкват все по-надолу и по-надолу. Още малко и щяха да смажат цялата група. Спускаха се зловещо, като колкото повече достигаха до земята, толкова повече губеха образ. МИНАХА през хората, в това число и през Ван.

Потресен и изплашен до смърт, той стисна очи. Две секунди по-късно се беше ококорил до такава степен, че още един напън и очите му щяха да изскочат (...) 

© Екатерина Кралева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Да, тайната на добрият разказвач е да потопи читателите си в атмосферата, която е описал, да го накара да почувства жегата или студа, страха или радостта. Тук забелязах качества на добрият разказвач.
  • Любопитно начало. Плаче си за продължение!
    Само ни даде да го помиришем и ни го дръпна. Аааа... не може така. Остави ни гладни, жадни и ококорени
  • За продължение, честно казано не съм мислила... но може би, някой ден ще седна да понапиша още страничка-две.
  • Давай нататък, направо ме подпали!
  • Много интерено! Ще има ли продължение?
Random works
: ??:??