Aug 21, 2009, 7:42 PM
Тайната на маестро Стивън Кинг
11 мин reading
Кой каза, че убийството е грозно? Да бяхте видели господин Нийгълс в мелачката за месо през ноември. Така и не чух някой да се е оплакал, че се е задавил от копчетата на ризата му, дъвчейки своя БигМак из заведенията на Ийст Лондер или Хауспарти.
Тина никога не бе виждала убийство.
На Ди това й бе трето.
Когато жертвата започна да рита, гърчейки се в конвулсии, тя повърна. Направо върху нея. Но не я изпусна. Стискаше проклетата старица за краката, докато Ди свиваше все и все повече възела на примката на врата й. Глухите стонове
се превърнаха в предсмъртни хрипове, тялото й се тресеше, бе облещила страхотно очи; посиняло, лицето й се бе подуло от усилията да си поеме глътка въздух и бе готово да експлодира, пръскайки навсякъде по тях кръв и мозък. Сивозелена пяна изби по устата й, хриповете забавиха ритъма си като стар ръждив локомотив по нанагорнище, изведнъж се изпъна като струна, прехапан, езикът й провисна, тънка розова струйка лига се проточи от устата й, притихна. Безжизнен, трупът й глухо тупна върху килима. Настана тишина. Дебнеща и алчна, като времето, което току-що бе изтекло за гопожа Маккийнли.
Тина изтича до умивалника в банята и отвори докрай крана. Сестра й въртеше каналите на музикалните станции на стария "Томсън" толкова съсредоточено, като че ли от това зависеше животът й. През затворените прозорци надничаше сивият студен нюйоркски следобед. От радиоапарата се разнесе "On My Way" на Армстронг.
- Това е подходящо! - тръсна се във фотьойла Ди, разпилявайки коси си по облегалото му.
- Мина добре, нали, какво ще кажеш?
Погледна сестра си. По пребледнялото й лице блестяха капки вода.
- По-добре ли си?
Тина кимна и потърси цигари в джоба на якето си.
*
В просторното фоайе на масивната лятна къща в Дърам, щата Мейн, е тихо и уютно. От тук започна пътешествието ми в света на страховете. Три месеца се борих с помощта на приятел на издателя на Кинг да ме приеме.Той беше прекалено зает.
Завършваше най-новия си роман, действието на който се развиваше в средновековен замък в Трансилвания, Румъния. Разбрал за мен, още повече научавайки, че съм от съседна държава, бе склонил да му гостувам. Беше вторник, студен декемврийски ден. Лека мъгла се стелеше по ливадата пред верандата. Самотен ветропоказател върху стрехата проскърцваше в тревожния следобед, навявайки ми мрачни мисли. В камината пращяха големи цепеници, а огънят хвърляше кървави отблясъци в чашата малцово, с което ме почерпи икономът.
Докато чаках, прелиствайки няколкото списания, оставени предвидливо на масичката, от едно от тях изпадна празен лист. Нещо ме накара да го вдигна и забода поглед в него. Стандартен лист хартия, луксозна, с инициалите на Стивън Кинг в долния десен край. Не можех да се откъсна от белотата му, като заспала преспа сняг ме привличаше неизвестността под нея, усещах как някъде в дълбините под искрящата повърхност се крие някаква голяма и жестока тайна.
Пръстите ми сами взеха писалката и написах няколко реда. Тъмночервеното мастило оставяше кървави следи по пустотата на зимната картина, която се появи пред мен. Стиснах клепки осъзнавайки, че това е илюзия, предизвикана от вълнението на предстоящата среща с великия писател. Но, със затворени очи, продължавах да виждам събития от нереалността. Оставих се воден от съзнанието си, ставайки неволен свидетел на ужасна гледка.
Видях се в неголям апартамент в зимен Ню Йорк, в който две сестри извършиха гнусно убийство на самотна старица. Стоях там, до тях, исках да извикам, но не можех, исках да побегна, но краката ми, като забити в пода, не помръдваха.
Ужасèн, се опитах да отворя очи, но продължих да виждам разтърсващата гледка, непроумявайки как се бях пренесъл там, като се намирах в лятната къща в Мейн. Не реагираше разумът ми на логичното обяснение, че това е някаква игра на въображението, измислица, породена от факта, че съм в дома на известен със страховитите си фантазии човек. Стичаха се струи пот в изобилие по тялото ми, потрепервах, а ми беше горещо. Едната от двете сестри стана и се загледа право в мен, не издържах на змийския й поглед, но не можех да се отместя от очите й.
Ди оправяше, без да бърза, разкошните си рижи коси, продължавайки да се оглежда в лицето ми.
Тогава се досетих, че съм се превърнал в огледало, или съм скрит зад него; подозирах играта на маестро Кинг в тая постановка, захилих се глупаво - какво ли е сипал в чашата ми...
Е, добре, щом това е част от гостоприемството, защо пък не, успокоявах се, един вид тест, ненапразно се носеха легенди за мистерията, с която беше обградено името му. Чувах пращенето на цепениците в огъня, отпивах питието, с което ме дрогираха. Усещах се лек, безстрашен, ама какви са тия дивотии; мислите си, маестро, че ще ме изплашите, има ли още от това, малцовото?
Свитото девойче на име Тина се оглеждаше като затворено в изповедалня зверче; клаустрофобия, мислех си, тя се втурна в банята, чуха се звуци от облекчаване над мивката.
- Казах ти да не ядеш преди това. - процеди безразлично сестра й.
Хладнокръвната кучка повлече старицата към ваната, носеше трион в ръката си. Тина дереше гърло като да си изплюваше червата в тоалетната.
- Престани! - крещеше й Ди. - Вземи се в ръце и ела ми помогни!
Хлопна врата някъде по етажите, "Тихо" заповяда рижата; като да видях вдигнатият пред устните й предупредително пръст.
Намръщеният зимен ден бе към края си, надничаха последните му отблясъци през прозорците ведно с първите светлини на рекламните пана. Чуваше се воят на вятъра, заваля сняг, над града лягаше нощта. Откъм метрото долитаха стържене на метал и свирката на дежурния полицай. Пияница в раздърпан балтон се строполи по очи на плочника пред магазина за алкохол и предпочете да дочака утрото в близост до осветените витрини, които сигурно го топлеха повече от липсващата в тях печка.
Откъм банята се носеше звук на режещ трион и плясващи по мозаечния под мръвки месо.
Леко проскърцване по дървените стълби, водещи към горния етаж ми подсказаха, че слиза някой. Студът, нахлул в душата ми, не ме напусна при вида на високия мъж, гледащ ме втренчено през стодиоптровите лупи на очилата си. Сянката на попрегърбената му фигура падаше върху лицето ми, а неговото оставаше в сянка и само отблясъците на огъня преминаваха като бързи светкавици по стъклата им.
- Добре ли сте?
Поех учтиво подадената ми ръка, опитвайки се да се държа възпитано. Все още тръпнех от ужаса на разигралата се пред очите ми трагедия.
-Да, благодаря, сър, добре съм, просто малко...
Усмивката сигурно е изглеждала като спазъм на лицето ми. Кинг седна на фотьойла до прозореца, загледан в мъглата отвън:
- Ако се задържи така, до сутринта ще сме затрупани.
- Затрупани? - недоумяващо го погледнах.
- Със сняг. - успоки ме гласът му, леко дрезгав, басов, но мек като малцовото му уиски.
- Не се безпокойте, ще пренощувате тук, а утре до обяд ще са разчистени пътищата. Е, кажете сега, как пътувахте, какво ви води насам. Разбрах, че пишете?
Протегна се през масата и ръката ми сама подаде листа, който намерих в списанията.
- Сега ли го написахте?
Зачете се и не знам доколко даваше ухо на това, което му говорех. И дали ме чуваше изобщо. В стаята се промъкна куче от неизвестна порода и се настани между краката му. Без да ми обръща внимание, се излегна на килима и задряма върху лапите си. Наближаваше осем, когато влезе икономът да съобщи за вечерята. Кинг го отпрати с ръка и продължи да чете.
Бях свършил разказа за пътуването си и седях леко напрегнат. Нямаше как да съм спокоен след изживените последният час кошмари. Исках да го запитам, но изчаквах да свърши с четенето.
Всъщност, какво точно се бе случило с мен? Не можех да си дам ясен отговор, съзнанието ми отказваше да приеме всяко смислено обяснение; като че ли с прекрачването на прага на този дом бях попаднал под наркотичното влияние на мистицизма, изпълващ представите дори при споменаване името на Кинг. Даже и да не исках да повярвам, бях напълно убеден, че нещата, случили ми са се, са истински - толкова ярки бяха виденията и участието ми в тях. Не бях чел всичко от автора, и не вярвах в нереалното, мислех, че съм стъпил здраво на земята, но сега си дадох сметка, че необяснимото може да съществува не само във фантазиите на човек.
Замислен, не усетих как навън е заваляло. Снежинките се сипеха танцувайки, леки и ефирни като нежен пух изтупван от гигантски юрган някъде високо над къщата.
Отпред, над ливадата не валеше!
Сигурен съм!
Тина никога не бе виждала убийство.
На Ди това й бе трето.
Когато жертвата започна да рита, гърчейки се в конвулсии, тя повърна. Направо върху нея. Но не я изпусна. Стискаше проклетата старица за краката, докато Ди свиваше все и все повече възела на примката на врата й. Глухите стонове
се превърнаха в предсмъртни хрипове, тялото й се тресеше, бе облещила страхотно очи; посиняло, лицето й се бе подуло от усилията да си поеме глътка въздух и бе готово да експлодира, пръскайки навсякъде по тях кръв и мозък. Сивозелена пяна изби по устата й, хриповете забавиха ритъма си като стар ръждив локомотив по нанагорнище, изведнъж се изпъна като струна, прехапан, езикът й провисна, тънка розова струйка лига се проточи от устата й, притихна. Безжизнен, трупът й глухо тупна върху килима. Настана тишина. Дебнеща и алчна, като времето, което току-що бе изтекло за гопожа Маккийнли.
Тина изтича до умивалника в банята и отвори докрай крана. Сестра й въртеше каналите на музикалните станции на стария "Томсън" толкова съсредоточено, като че ли от това зависеше животът й. През затворените прозорци надничаше сивият студен нюйоркски следобед. От радиоапарата се разнесе "On My Way" на Армстронг.
- Това е подходящо! - тръсна се във фотьойла Ди, разпилявайки коси си по облегалото му.
- Мина добре, нали, какво ще кажеш?
Погледна сестра си. По пребледнялото й лице блестяха капки вода.
- По-добре ли си?
Тина кимна и потърси цигари в джоба на якето си.
*
В просторното фоайе на масивната лятна къща в Дърам, щата Мейн, е тихо и уютно. От тук започна пътешествието ми в света на страховете. Три месеца се борих с помощта на приятел на издателя на Кинг да ме приеме.Той беше прекалено зает.
Завършваше най-новия си роман, действието на който се развиваше в средновековен замък в Трансилвания, Румъния. Разбрал за мен, още повече научавайки, че съм от съседна държава, бе склонил да му гостувам. Беше вторник, студен декемврийски ден. Лека мъгла се стелеше по ливадата пред верандата. Самотен ветропоказател върху стрехата проскърцваше в тревожния следобед, навявайки ми мрачни мисли. В камината пращяха големи цепеници, а огънят хвърляше кървави отблясъци в чашата малцово, с което ме почерпи икономът.
Докато чаках, прелиствайки няколкото списания, оставени предвидливо на масичката, от едно от тях изпадна празен лист. Нещо ме накара да го вдигна и забода поглед в него. Стандартен лист хартия, луксозна, с инициалите на Стивън Кинг в долния десен край. Не можех да се откъсна от белотата му, като заспала преспа сняг ме привличаше неизвестността под нея, усещах как някъде в дълбините под искрящата повърхност се крие някаква голяма и жестока тайна.
Пръстите ми сами взеха писалката и написах няколко реда. Тъмночервеното мастило оставяше кървави следи по пустотата на зимната картина, която се появи пред мен. Стиснах клепки осъзнавайки, че това е илюзия, предизвикана от вълнението на предстоящата среща с великия писател. Но, със затворени очи, продължавах да виждам събития от нереалността. Оставих се воден от съзнанието си, ставайки неволен свидетел на ужасна гледка.
Видях се в неголям апартамент в зимен Ню Йорк, в който две сестри извършиха гнусно убийство на самотна старица. Стоях там, до тях, исках да извикам, но не можех, исках да побегна, но краката ми, като забити в пода, не помръдваха.
Ужасèн, се опитах да отворя очи, но продължих да виждам разтърсващата гледка, непроумявайки как се бях пренесъл там, като се намирах в лятната къща в Мейн. Не реагираше разумът ми на логичното обяснение, че това е някаква игра на въображението, измислица, породена от факта, че съм в дома на известен със страховитите си фантазии човек. Стичаха се струи пот в изобилие по тялото ми, потрепервах, а ми беше горещо. Едната от двете сестри стана и се загледа право в мен, не издържах на змийския й поглед, но не можех да се отместя от очите й.
Ди оправяше, без да бърза, разкошните си рижи коси, продължавайки да се оглежда в лицето ми.
Тогава се досетих, че съм се превърнал в огледало, или съм скрит зад него; подозирах играта на маестро Кинг в тая постановка, захилих се глупаво - какво ли е сипал в чашата ми...
Е, добре, щом това е част от гостоприемството, защо пък не, успокоявах се, един вид тест, ненапразно се носеха легенди за мистерията, с която беше обградено името му. Чувах пращенето на цепениците в огъня, отпивах питието, с което ме дрогираха. Усещах се лек, безстрашен, ама какви са тия дивотии; мислите си, маестро, че ще ме изплашите, има ли още от това, малцовото?
Свитото девойче на име Тина се оглеждаше като затворено в изповедалня зверче; клаустрофобия, мислех си, тя се втурна в банята, чуха се звуци от облекчаване над мивката.
- Казах ти да не ядеш преди това. - процеди безразлично сестра й.
Хладнокръвната кучка повлече старицата към ваната, носеше трион в ръката си. Тина дереше гърло като да си изплюваше червата в тоалетната.
- Престани! - крещеше й Ди. - Вземи се в ръце и ела ми помогни!
Хлопна врата някъде по етажите, "Тихо" заповяда рижата; като да видях вдигнатият пред устните й предупредително пръст.
Намръщеният зимен ден бе към края си, надничаха последните му отблясъци през прозорците ведно с първите светлини на рекламните пана. Чуваше се воят на вятъра, заваля сняг, над града лягаше нощта. Откъм метрото долитаха стържене на метал и свирката на дежурния полицай. Пияница в раздърпан балтон се строполи по очи на плочника пред магазина за алкохол и предпочете да дочака утрото в близост до осветените витрини, които сигурно го топлеха повече от липсващата в тях печка.
Откъм банята се носеше звук на режещ трион и плясващи по мозаечния под мръвки месо.
Леко проскърцване по дървените стълби, водещи към горния етаж ми подсказаха, че слиза някой. Студът, нахлул в душата ми, не ме напусна при вида на високия мъж, гледащ ме втренчено през стодиоптровите лупи на очилата си. Сянката на попрегърбената му фигура падаше върху лицето ми, а неговото оставаше в сянка и само отблясъците на огъня преминаваха като бързи светкавици по стъклата им.
- Добре ли сте?
Поех учтиво подадената ми ръка, опитвайки се да се държа възпитано. Все още тръпнех от ужаса на разигралата се пред очите ми трагедия.
-Да, благодаря, сър, добре съм, просто малко...
Усмивката сигурно е изглеждала като спазъм на лицето ми. Кинг седна на фотьойла до прозореца, загледан в мъглата отвън:
- Ако се задържи така, до сутринта ще сме затрупани.
- Затрупани? - недоумяващо го погледнах.
- Със сняг. - успоки ме гласът му, леко дрезгав, басов, но мек като малцовото му уиски.
- Не се безпокойте, ще пренощувате тук, а утре до обяд ще са разчистени пътищата. Е, кажете сега, как пътувахте, какво ви води насам. Разбрах, че пишете?
Протегна се през масата и ръката ми сама подаде листа, който намерих в списанията.
- Сега ли го написахте?
Зачете се и не знам доколко даваше ухо на това, което му говорех. И дали ме чуваше изобщо. В стаята се промъкна куче от неизвестна порода и се настани между краката му. Без да ми обръща внимание, се излегна на килима и задряма върху лапите си. Наближаваше осем, когато влезе икономът да съобщи за вечерята. Кинг го отпрати с ръка и продължи да чете.
Бях свършил разказа за пътуването си и седях леко напрегнат. Нямаше как да съм спокоен след изживените последният час кошмари. Исках да го запитам, но изчаквах да свърши с четенето.
Всъщност, какво точно се бе случило с мен? Не можех да си дам ясен отговор, съзнанието ми отказваше да приеме всяко смислено обяснение; като че ли с прекрачването на прага на този дом бях попаднал под наркотичното влияние на мистицизма, изпълващ представите дори при споменаване името на Кинг. Даже и да не исках да повярвам, бях напълно убеден, че нещата, случили ми са се, са истински - толкова ярки бяха виденията и участието ми в тях. Не бях чел всичко от автора, и не вярвах в нереалното, мислех, че съм стъпил здраво на земята, но сега си дадох сметка, че необяснимото може да съществува не само във фантазиите на човек.
Замислен, не усетих как навън е заваляло. Снежинките се сипеха танцувайки, леки и ефирни като нежен пух изтупван от гигантски юрган някъде високо над къщата.
Отпред, над ливадата не валеше!
Сигурен съм!
*
Погледнах в стола до прозореца. Беше празен. Не бях разбрал кога е станал. Нямаше го в стаята. Изчезнал бе и листът, на който бях писал. Пристъпих до огнището, когато зърнах нещо криещо се в мрака. Застинах в ужас до колоната в средата на стаята. Нещото имаше червени изгарящи очи, а това, което белееше под тях, сигурен съм, бяха зъби.
"Кучето" - сетих се и опитах да пристъпя напред. Внезапно колоната зад мен оживя, омекна, разля се, обгърна тялото ми с лепкава и неочаквана гнусна прегръдка.
Усетих пулса й с кожата на гърба си!
Бе организъм!
Дишаше!
Дъхът му спираше моя!
"Бягай!" - крещяха сетивата ми, а краката ми здраво се бяха окопали и пак ме предадоха. "Бягай!" - изсъска ми нещото, раздвижвайки се в тъмното. Очите му пулсираха като гигантски слепоочия, издуваха се, излизаха от орбитите, в един момент се пръснаха и кръв плисна по пода, пръсна с цвърчене в огнището, огънят помръкна, изпълни стаята с оживели сенки и отвратителна миризма на изгоряла плът.
Посипаха се с трясък стъклата на прозорците, вятърът нахлу с див вой, мъкнейки след себе си виелица. Завъртя се, завихри се, захвърчаха из въздуха ледени пръски, оваляха се в кръвта, превръщайки се в огромни ръце, протягащи студени пръсти към шията ми. Нещото, обезумяло от болка, ревеше неистово в сумрака на ъгъла си, ревът му, дрезгав и страшен, се блъскаше в стените на стаята, рикошираше в тях, заравяше се в огнището засипвайки с искри кървавата вакханлия, в един миг набра ярост, засили се срещу входната врата, с трясък я разцепи на трески и политна към застиналата над града луна.
Мъглата отвън настъпваше като милионна армия от крещящи страхове, свивайки обръч около къщата. Стените запукаха, запращяха под натиска, изкривиха се в комична гротеска, приемайки формата на смачкан отвън навътре бидон, заплашвайки да ме смаже в прегръдката си.
Мъртвата хватка на врата ми се затягаше, звук не можех да издам. Случилото се преди това ми се стори детска игра. Сън е, мислех си, стисках зъби, скърцах зъби, трошаха се в устата ми зъби, преглъщах малките парченца, които режеха като ножове гърлото ми. От някъде изпълзяха огромни зелени паяци и ме полазиха, покриха ме целия, опитвайки се да влязат в очите и ушите ми, да изпият мозъка ми.
Кръвта по пода се бе събрала в нозете ми, полека ги обвиваше, плътна, гъста и лепкава, плъзваше по мен, колоната ме бе сграбчила в лигавият си скут; за Бога! - не можех да помръдна, кръговете пред очите ми ставаха все по-големи, вече и не дишах, само част от разбуненото ми съзнание все още бодърстваше, надсмивайки се над края ми, настоявайки до последно да изгледа нелепия филм, в който сам се бях вкарал...
* * *
Не знам как бях попаднал тук. Спомените от последното денонощие са мътни като огледалото на градска тоалетна и противоречиви като прогнозите и времето.
В неголямата книжарница имаше трийсетина човека, тълпящи се около щанд с купчина книги. Хората подаваха банкноти, вземаха чинно екземпляр и заставаха пред мен.
Гледах ги изумено, а те, търпеливо усмихнати.
Някой ме побутна по рамото:
" Отстъпи ".
Край мен премина висок приведен мъж със стодиоптрови съкла на очилата си. Светлината от витрината падаше върху лицето ми, а неговото оставаше в сянка. Без да бърза, мъжът разписа книгите, ръкувайки се с някои от почитателите си.
На стената зърнах огледало. Заприлича ми на семеен портрет. Взрях се. Имаше снимка на две момичета, вероятно сестри, съдейки по общата им прилика. Едната бе с рижа коса, а другата с изплашен до безумие поглед. От тук личеше страхът й от клаустрофобия. Бяха като затворени в луксозен ковчег в скъпата си рамка; с бледи, безжизнени лица.
Скоро останахме сами. Отвън денят се радваше на зимното слънце, минаваха девойки с високи ботуши и вълнени палта, автомобили им подсвиркваха. Спря камион пред магазина отсреща и започнаха да разтоварват риба.
Моят домакин се бе облакътил на стъкления плот и ме наблюдаваше. Когато погледите ни се срещнаха, ми подаде неголям пакет, запечатан с черно тиксо.
- Отвори го във влака!
Кимнах.
Ръкувахме се.
Вдигнах очи към огледалото на стената.
Бе изчезнало. На мястото му висеше прашен календар, изобразяващ непозната твар със зловещ поглед.
Преди да седна в таксито, погледнах отново към рибния магазин.
"Бягай!"
Изпращаха ме с празни очи хиляди мъртви риби.
И с усмивка.
Така ми се стори.
* * *
Погледнах в стола до прозореца. Беше празен. Не бях разбрал кога е станал. Нямаше го в стаята. Изчезнал бе и листът, на който бях писал. Пристъпих до огнището, когато зърнах нещо криещо се в мрака. Застинах в ужас до колоната в средата на стаята. Нещото имаше червени изгарящи очи, а това, което белееше под тях, сигурен съм, бяха зъби.
"Кучето" - сетих се и опитах да пристъпя напред. Внезапно колоната зад мен оживя, омекна, разля се, обгърна тялото ми с лепкава и неочаквана гнусна прегръдка.
Усетих пулса й с кожата на гърба си!
Бе организъм!
Дишаше!
Дъхът му спираше моя!
"Бягай!" - крещяха сетивата ми, а краката ми здраво се бяха окопали и пак ме предадоха. "Бягай!" - изсъска ми нещото, раздвижвайки се в тъмното. Очите му пулсираха като гигантски слепоочия, издуваха се, излизаха от орбитите, в един момент се пръснаха и кръв плисна по пода, пръсна с цвърчене в огнището, огънят помръкна, изпълни стаята с оживели сенки и отвратителна миризма на изгоряла плът.
Посипаха се с трясък стъклата на прозорците, вятърът нахлу с див вой, мъкнейки след себе си виелица. Завъртя се, завихри се, захвърчаха из въздуха ледени пръски, оваляха се в кръвта, превръщайки се в огромни ръце, протягащи студени пръсти към шията ми. Нещото, обезумяло от болка, ревеше неистово в сумрака на ъгъла си, ревът му, дрезгав и страшен, се блъскаше в стените на стаята, рикошираше в тях, заравяше се в огнището засипвайки с искри кървавата вакханлия, в един миг набра ярост, засили се срещу входната врата, с трясък я разцепи на трески и политна към застиналата над града луна.
Мъглата отвън настъпваше като милионна армия от крещящи страхове, свивайки обръч около къщата. Стените запукаха, запращяха под натиска, изкривиха се в комична гротеска, приемайки формата на смачкан отвън навътре бидон, заплашвайки да ме смаже в прегръдката си.
Мъртвата хватка на врата ми се затягаше, звук не можех да издам. Случилото се преди това ми се стори детска игра. Сън е, мислех си, стисках зъби, скърцах зъби, трошаха се в устата ми зъби, преглъщах малките парченца, които режеха като ножове гърлото ми. От някъде изпълзяха огромни зелени паяци и ме полазиха, покриха ме целия, опитвайки се да влязат в очите и ушите ми, да изпият мозъка ми.
Кръвта по пода се бе събрала в нозете ми, полека ги обвиваше, плътна, гъста и лепкава, плъзваше по мен, колоната ме бе сграбчила в лигавият си скут; за Бога! - не можех да помръдна, кръговете пред очите ми ставаха все по-големи, вече и не дишах, само част от разбуненото ми съзнание все още бодърстваше, надсмивайки се над края ми, настоявайки до последно да изгледа нелепия филм, в който сам се бях вкарал...
* * *
Не знам как бях попаднал тук. Спомените от последното денонощие са мътни като огледалото на градска тоалетна и противоречиви като прогнозите и времето.
В неголямата книжарница имаше трийсетина човека, тълпящи се около щанд с купчина книги. Хората подаваха банкноти, вземаха чинно екземпляр и заставаха пред мен.
Гледах ги изумено, а те, търпеливо усмихнати.
Някой ме побутна по рамото:
" Отстъпи ".
Край мен премина висок приведен мъж със стодиоптрови съкла на очилата си. Светлината от витрината падаше върху лицето ми, а неговото оставаше в сянка. Без да бърза, мъжът разписа книгите, ръкувайки се с някои от почитателите си.
На стената зърнах огледало. Заприлича ми на семеен портрет. Взрях се. Имаше снимка на две момичета, вероятно сестри, съдейки по общата им прилика. Едната бе с рижа коса, а другата с изплашен до безумие поглед. От тук личеше страхът й от клаустрофобия. Бяха като затворени в луксозен ковчег в скъпата си рамка; с бледи, безжизнени лица.
Скоро останахме сами. Отвън денят се радваше на зимното слънце, минаваха девойки с високи ботуши и вълнени палта, автомобили им подсвиркваха. Спря камион пред магазина отсреща и започнаха да разтоварват риба.
Моят домакин се бе облакътил на стъкления плот и ме наблюдаваше. Когато погледите ни се срещнаха, ми подаде неголям пакет, запечатан с черно тиксо.
- Отвори го във влака!
Кимнах.
Ръкувахме се.
Вдигнах очи към огледалото на стената.
Бе изчезнало. На мястото му висеше прашен календар, изобразяващ непозната твар със зловещ поглед.
Преди да седна в таксито, погледнах отново към рибния магазин.
"Бягай!"
Изпращаха ме с празни очи хиляди мъртви риби.
И с усмивка.
Така ми се стори.
* * *
© Румен All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Преди години, когато децата ми бяха пубертети четяха Стивън Кинг. Имаме цял рафт с негови книги. Притеснена за възпитанието им, заради страхотиите в книгите му, прочетох филмирания му роман "Кери", след което се успокоих. Толкова поуки могат да се извлекат от тази книга! Изгледах "То", "Куджо" и "Изкуплението Шоушенк" по „Рита Хейуърт и Изкуплението Шоушенк“. Впечатли ме една фраза от филма: Вкопчи се здраво в живота или в смъртта! Та Стивън Кинг не е само кървища, от него много може да се научи, стига да иска човек. Та за...тайната на маестрото...
-
Благодаря ви, сърдечно ви благодаря!
-
Едва ли подозираш какво си сътворил! Уникален е стила ти! Ако все пак подозираш, съм от щастливите, които прочетоха! Въплътил си точно представата ми за този автор и се радвам, че можеш да пишеш и така...
Поздрав! -
На мен ми харесва!
Знаеш...
Поздрави!
-
Казах, че е зловещо, защото останах с такова впечатление. И аз съм чела книги от Стивън Кинг, не ми допада-въпрос на вкус. Зад кръвта и ужасите в творчеството му е възможно да се крие надежда и воля за живот, но според мен има и по-добри начини да се внуши красотата.
-
Към The_Crimson_King (Михаил Костов)
Именно, ти само това ли видя?
Значи, малко четеш Или не умееш да го правиш между редовете..
Съветвам те друг път да не се изказваш толкова емоционално, не по-малко от теб уважавам творчеството му. И в случая, не пише той.
Не коментирам неща, от които не разбирам.
Лек ден! -
Някой хора са така безнадеждно слепи. Какво са тези кървища и убийства? Само аз ли, чувайки името на Стивън Кинг, виждам поле от рози, самотен пътешественик и величествена Кула на фона на залязващото слънце?
Не за смърт и ужаси пише Словострелецът, а за красота, надежда и воля за живот. И ако не го виждате, това си е ваш проблем. -
Зловещичко си е!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Да, затова е маестро, велик е
Благодаря за коментара!