...Gloria mundi

     Крайчето на късата бяла рокля бе леко повдигнато. Красивият бял и нежен като цвета на перуника крак, частичка от нейните бикини в бледо кобалтов цвят и бежовата кожена тапицерия на седалката, на която бе седнала, създаваха  цветни петна като в картина на импересионист.  Разсейваше се и мислеше само за това. Пожела, вместо кожата на седалката, тези бедра да галят неговата кожа.  Искаше да целуне толкова много пъти местенцето, което тя показваше с финес и прелест. Двете бяха неговите  красавици. Осъзна  колко малко го интересува колата сега. И това му хареса твърде много.

     А как  ù се любуваше доскоро. На колата. Задните светлини бяха с фантастичен дизайн – инсталирани върху горната част на изтеглените назад  и завършващи като  торпеда калници.  Цялото купе бе толкова динамично, елегантно издължено, с две врати-пеперуди. Отпред – четири кръгли фара, с отделен фар за всяка светлина. По два в специални красиви лонди, изработени в предните торпеда. С предни броня и надброня, целите от хромирана и полирана тънка, но много здрава и еластична ламарина. А решетките пред радиатора бяха произведение на изкуството – две, една над друга, с ромбичен вид на клетките на всяка. Купе в два цвята: горна, по-тъмна - във вишнево и долна, която продължаваше до края на калниците и броните – в сиво. Лакът - силен и невероятно блестящ, като че ли искаше да демонстрира, че няма да окаже никакво съпротивление на околния въздух. Колата се плъзгаше и плуваше със своя мощен и същевременно много тих двигател. Удивителната хидравлика  в почти всеки механизъм, правеше управлението мечта за изкушения от красотата и мощността шкипер. Тази кола  искаше запален и отдаден шкипер, не шофьор. За да плува в пространство. Наистина я караше да плува, да покаже цялата си грация, да ù се любуват другите, усещаше скоростта, динамиката, мощното ускорение при тръгване, почти излитане,  възхищаваше се от нейното съвършенство.

     Грациозна, с изправена стойка, слаба и изтънчена, с копринена рокля, стигаща до глезените, в много тъмен цвят на вишна с почти незабележимо райе, с обувки на малък изящен ток, жената премина, поспря се, погледна веднъж, дваж и тръгна много бавно. Годините бяха преминали, а достолепието и красотата се бяха запазили. Ситните бръчици и косата, добре поддържана, но вече не толкова, не можеха да променят усещането за благородство, сдържаност и много лека тъга. Обърна се отново и пак я погледна, както правеше почти от половин час. Продължи бавно. Без да се обръща повече.

     Гледката. Стари листа от много есени, разпилени навсякъде вътре. Без изгнили. Само много сухи, като в добре поддържан хербарий. Улицата се беше променила. Отдолу се виждаше малко паваж, а всичко наоколо бе асфалтирано. Явно не бяха я местили  при ремонтите. Сянката на стария кестен пак пазеше любовно дивната й красота. Листата бяха вътре. По седалките. Тапицирани с кожа в много блед бежов цвят. Наоколо другите коли не я забелязваха. Нито хората. Те бяха свикнали да е там от много години. Не правеше нищо, не я караха. Стоеше бавно, безмълвно и като че ли безсмислено.                                         

Безжичен