Таксират¹

     Викат ми Вангелия, а турското име не си го  помня. Сигурно  съм доста  стара, защото много работи съм забравила. Как обаче станах Вангелия това и сега  го помня. Беше, когато комитите клаха Мендово, а аз зреех като мома тогава.

     Моята  майка ме е родила некога през турско. Живях го турското – теглото беше големо. А фашиското?  И тегло беше големо и  немотия широка … Седем деца родих, пет отгледах … през  ден мъка, хлябът горчи, вода не ти се пие.

     Та чак  когато Тодор цар стана му олекна на Ограждено и животът потръгна… Хляб – 8 стотинки, бурканче кисело мляко  – 16 стотинки, орат ти нивите, разсад ти се дава, семена… От теб се иска само да работиш. Ама на хората не им се работи,  чакат наготово.  Не  е  хубаво, на стока да се заприличва. Защото стоката  яде, яде, гои се. Па я колят! 

     Та това го помня. Бях ситна мома, таман станала за женене. Планината се гърчеше от страх и жалост. Тревожеха я хората, защото отдавна  вече не се разбираха помежду си. Раята не беше същата. А и правоверният често посягаше към чашката с ракия и вино. На Господ му омръзна това и един ден вдигна ръцете си от Огражденци. Получихме хабер от великия везир да се събират таборите отново. Война се отваряше. Този път не  срещу московците, а срещу гяурите от старите землища на падишаха  – българите, сърбите и гърците. Ходжата на Мендово призова правоверните и тоя път да застанат под знамената на пророка. В ранна октомврийска утрин около стотина  млади момчета и улегнали мъже неохотно заслизаха по калдаръма към касабата. В тоя ден  Аллах не беше велик. От малките прозорчета по няколко чифта уплашени очи изпровождаха бащите, братята, мъжете и синовете си. На площадчето пред  джамията останаха да си играят няколко фесчета и чалмици. Много скоро играта им омръзна и те се прибраха по чардаците.

     В Касабата Петрич, където бяха кадията, каймакамина, чаушите и заптиите  - все хора пазещи законите на падишаха, се беше събрал огромен посърнал народ. Мендовци се изгубиха из малките улички и повече никой не чу за тях.

     Войната бързаше и се приближаваше към селото. Наближи го и го подмина. Хабер все нямаше и нямаше.  Надеждата за добруване се топеше от ден на ден, докато накрая съвсем се спомина.Селото ни осъмна завардено от комити. Органицацията² беше изкарала мъжете от Ограждено и полето и ги беше въоръжила в помощ на настъпващата българска армия. Разпищяхме се жените, ревнаха децата, заридаха старците. Раята  беше дошла да си отмъщава  за Мануш и за всички, които  „Месечината бе изпила“.

Костадин Джората нареди да се отделят настрана мъжете  от жените и децата. Нашите мъжете,, неколцина калпави и негодни за аскера старци,  стояха настръхнали срещу довчерашните си изполичари.

     - Ограждено нема да е повеке турски.  Айде мендовци, джом³ да станете през реката, та в Подгорията … Джом! Джоом! – ревеше побеснял войводата им.

     Поведоха ни в две посоки. Мъжете – към касабата, а жените и децата – към близката валта⁴. Във валтата ни чакаха отнапред подготвени. Около трите дръвника подпийнали комити точеха брадвите си. С грозен рев се юрнахме кадъните и децата към селото. Посрещнаха ни тояги, пушки, псувни и юмруци и ни върнаха обратно. Като догани връз пилци се нахвърлиха комитите. Грабеха, без ред и без да бързат, каквото им хареса. Един ме награби да ме краде за жена, но като ме поогледа видя, че съм  кекава и се отказа та ме продаде за пет алтъна. Купи ме моят Кочо, затова ме викат още баба Вангелия Кочовица.

     А онова що не им требваше отиде на дръвниците. Колко време от тогава…?А още  никнат кокали  във валтата.

____________________________________________________

1 Таксират (тур.) –  тежка, тъжна съдба, нещастие

2 Организацията – ВМРО

3 Джом - махайте се

4 Валта – малка долина, долчинка

СО1984Пй