Там, където се ражда дъгата...

     На самата граница между земята и небето, по полето, застлано с дантела от нежно зелена, мека като коприна, трева, се полюшват от лекия полъх на вятъра невиждани в други светове цветя-души, които при живе са били ветрила.

     Тук няма зими и студени, пронизващи ветрове, не вали сняг и не вилнеят гръмотевични бури. Тук денят сменя ноща, нежно отмятайки избродираното със звезди покривало, за да докосне леко със слънчеви лъчи рамото на заспалата тъмна красавица.

     Ласкавият летен ветрец отнякъде донася едва доловима музика на нега и мечти. Под изящните звуци цветята танцуват и разпервайки нежни венчелистчета, сякаш крила, те излитат, за да посрещнат изгрева в небето. А над полето започва тихо да ръми дъждец.

     Всичко в този свят си има душа, сътворена от богове, демони или хора. Всичко е одушевено: камъчетата в реката, прашинките крайпътен пясък, тревичките в полето, каменната купа за измиване на ръцете, ръчно тъканият пояс с орнаменти, тънкият сърп на луната, видим през пролуките в щорите.

     Това, което е създадено от ръцете на човека, отначало има крехка душа, вмесваща само една малка частица от душата на майстора. Но идва време и душата на творението започва да расте, разширява се, за да побере в себе си духовния порив на своя творец, на неговите приятели, близки, на всеки, който по волята на случая се е докоснал до вещите макар и случайно, дори само с края на дрехата, с върха на пръстите, с четчицата за писма. Душата събира всичко, нищо не забравя и не губи.

     Понякога в тъмна нощ тук може да се види удивителна чапла с пламтящи очи и бели пера, обкръжена от неестествено бяло-синкаво сияние. Отдалеч тази птица наподобява на неголям огнен балон. И когато приключи времето на пребиваване в света на живите, белокрилата чапла Аосàгиби¹ понася душата там, където вече нищо не може да ѝ причини болка.

     Много печални и нежни души е оставила птицата Аосàгиби на полето, където израстват приказни цветя. Техните венчелистчета досущ приличат на летящи бели чапли. Habenaria radiata – такова е днешното наименование на тези неземно красиви орхидеи, които някога били ветрила.

     Изискан и пълен със светлина бил техния живот, красота и изящество ги обкръжали в дворците със знатни дами и придворни кавалери. Би могло да се каже, че за какво им е да тъгуват, когато по цял ден само сгъвали и разгъвали техните летвички-пластинки и поклащали копринените реснички на ръкохватката?

     Едва ли някой от собствениците са се замисляли какво преживяват ветрилата, когато виждат сълзи и болка, разочарование и тъга.

     Ето, поклаща се на високо стъбло едно от цветята на Аосàгиби. Някога неговата душа е обитавала ветрило, подарено от императора на любимата наложница. С китайски йероглифи била написана на него тàнка,² в която повелителят на страната се клел във вечна любв. Но веднъж се появила в покоите на императора нова придворна дама и забравил даровитият поет за своята любима. Разплакала се девойката, прикривайки избеленото си лице с ветрилото-подарък. Толкова дълго плакала, че тушът се разтркъл и се разтопили, буквално като сняг под слънцето, любвните думи. Тогава взела разлюбената господарска наложница мастилницата, смесила тъмносин туш с вода от планински извор и написала стих за избелелите цветове на глицѝнията,³ за тишината на самотното утро, за полета на белокрилите чапли, за влажните от сълзи ръкави и за унищожителната мъка.

    С тъга въздиша второ цвете-душа на Аосàгиби и си спомня как тежко накланя глава ветрило с резбовани пластини от слонова кост. В ранните години то било направено от изкусен майстор за велик пълководец, победител в множество битки коварните и безсърдечни воини на император Шоусин.⁴ На пожълтелите пластини пълководецът заповядъл да се резбоват картини от битките, в които имал възможност да участва. Гордеел се славният воин със своите победи, обичал да разтваря ветрилото-гумбай,⁵ да го показва на дамите, на телохранителите и на придворните чиновници, разказвайки им надълго за знаменитите сражения от миналите времена. Но настъпил мир, върнали се в столицата поетите и учените. Отново влезли в мода стихове и песни за любов, красота и вечно очарование от есента. Никой повече не искал да слуша истории за кървави битки и загинали воини. И един ден старият пълководец в гнева си ударил ветрилото в стъблото на един кипарис в двора и разбил крехките пластини. А заедно с тях – и спомена за героичните подвизи на своите съратници.

     А ето и пищно разкрасеното и накачулено със златни и огнено червени пискюли верило, с което се гордеела съпругата на богат търговец. На това цвете-душа не му достигало изтънченост и финес, но ярко-алените макове и ослепително жълтите кèрии,⁶ с които била изпъстрена цялата му коприна, по своему били прекрасни. А виж, на госпожата те някога се стрували върха на изискаността и добрия вкус. Другите знатни дами се подсмивали деликатно зад своите ветрила на необразованата търговка, но самата тя била горда и щастлива, слизайки от шикозно накичената с клонки и листа рикша близо до храма Кàмо, в деня на пролетното празнество Аой-мацỳри.⁷

     Боговете дарили съпругата на търговеца с дълъг живот. Жената успяла да си взрме прошка от всички близки няколко дни преди смъртта и спокойно починала: в преклонна възраст, заобиколена от ридаещи деца, внуци и правнуци.

     Не толкова щастлив и късметлия се оказал притежателят на малко, нежно синьо ветрило, изрисувано с летящи жерави и белокрили чапли. Единствен син на знатен велможа, той се родил болноват и слабичък, едва можел да ходи и говори. Малчуганът умрял в ръцете на безутешните си родители, без да доживее една луна само до петата си годинка.

     До последния ден детето вярвало, че милосърдната Кàнон⁸ и великия Буда ще му подарят изцеление, и тогава той ще може, размахвайки ръкави на парадното облекло и прикривайки лице с ветрилото, да изтанцува пред императора танца на жеравите заедно с другите знатни момченца.

     Накланяйки главички едно към друго, цветята на бялата чапла Аосàгиби си шепнат в ухото своите истории. Разказват за времето, когато били ветрила и ронят печални капки роса на нежно зелената трева.

     Но ето че настъпва вечер. Над полето се събират облаци, които покриват света с шумолящо покривало от ситен дъжд. Лек ветрец разтваря широко прозорците на небесния дворец, откъдето се долавят звуци на божествена музика.

     Цветята-души се покланят едно на друго, канят се на танц и откъсвайки се от стъблата, излитат в небето като истински малки бели чапли – все по-високо и по-високо. Там, под полукръглата арка на дъгата, те кръжат в хоровод, щракат с пластинки, разперват и оново събират крила-венчесистчета. Колкото повече продължава танца, толкова по-силно засиява дъгата и дори в нощното небе ярко се откроява нейната пъстроцветна палитра: тя поглъща цвета от радости и болки, от сълзи и смехове, от летните дъждове и есенните листопади, от изисканото везане на китайското писмо и от невръстните детски драскулки.

     Всичките отломки от живот, всичките чувства на душите-цветя ще съединят в едно многоцветния небесен мост, който е опънат между два свята. И някъде там, от другата страна, сред хората, ако някой чуе ехото от небесната музика и види танца на бившите ветрила, превърнали се в малки бели чапли, той непременно ще постигне истинската хармония на нещата – моно-но аваре⁹ – красота, която се притаява в малките речни камъчетата, в прашинките крайпътен пясък, в тревичките по полето, в каменната купа за измиване на ръцете, в ръчно тъкания пояс с орнаменти, в тънкия сърп на луната, видим през пролуките в щорите.

=== === ===

     ¹ Аосàгиби (Ао-саги-би; яп. 青鷺火 /あおさぎび/) – това е йокàй (сврхъестествено същество в японската митология, разновидност на обàке – общо название за чудовища, призраци или духове; букв. озн. “това, което се изменя”), аналог на руската Жар-птица.

     ² тàнка (яп. 短歌; “крaтка песен”) – 31-сричкова петредова японска стихотворна форма (основен вид японска феодална лирическа поезия), явяваща се разновидност на жанра вàка (яп. 和歌; “песни Ямàто”, “древни японски песни”).

     ³ Глицѝния (лат. Wistaria; японска W. Floribunda, китайска W. Sinensis) – пълзящо растение, много красив лианов храст-дърво, чиито извиващите се стъбла са покрити с провиснали гроздове, най-често от бледо лилави, розови или сини цветове – великолепна гледка през май и юни.

     ⁴ Император Шоусин – последният китайски император от динадтията Шан (Шан-Ин; 1600–1046 г. пр. Хр.); след поредица от битки решаващото сражение между шанската и джоуската армии станало при река Муо: армията на Шоусин претърпяла пълно поражение и той се самоубил.

     ⁵ гумбай (òги, тесèн) – бойно сгъваемо ветрило, в букв. пр. “ветрило на пълководец”. Такива ветрила се правили целите от дърво, слонова кост или метал и покривали със специален водоустойчив лак. Те са били доста сериозни оръжия, които японските военачалници, самураи и воини поставяли задължително в пояса до оръжието. По-късно бойните ветрила оказали неоценима помощ за разменяне на сигнали между тях на бойните полета.

     ⁶ Кèрия (лат. Kerria) – красив декоративен зимоустойчив храст с тънки наведени клонки, елегантни листа и яркожълти до жълто-оранжеви, леко ароматни цветове. Нарича се още “японска роза”.

     ⁷ Аой-мацỳри (яп. 葵祭, “фестивал на мàлвите”) – шинтоистки празник на цветето мàлва в японския град Киòто. Организива се и съпровожда от двата основни храма Кàмо: Камигàмо (Горният храм) и Симогàмо (Долният храм). Официалното название на празника е Кàмо-мацỳри; провеждат се  императорско шествие (ротонòги) с музика и танци от киотския Императорски дворец до светилищата Кàмо, стрелба с лък (ябусàме), върховна езда и конни надбягвания (курабeума-е) и т.н.

     ⁸ Кàнон (яп. 観[世]音, Канон/Кандзеон, Канъон; кит. Гуан[ши]ин) – богиня на милосърдието в японската митология, способна да се превъплащава. Образът на Канон е попаднал в Япония от Китай заедно с будизма, където има съответствие с богинята-бодхисатва Гуан-ин. Често се изобразява като многоръка. Съгласно будистките поверия, тя помага на хората, появявайки се в 33 образа. Съществуат много разкази за това как богинята Канон в пророчески сън изпраща щастие на молещите се в нейния храм, но това щастие понякога се купува с тежка цена.

     ⁹ моно-но аваре (яп. 物の哀れ, “печалното очарование на нещата”) – естетически принцип, характерен за японската култура, водещ началото си от периода Èдо (исторически период /1603–1868/ за Япония по време на управлението на династията Токугàва); “моно” означава “нещо, неща”, а “аварe” – премерена изненада, нещо като “Ах!” или “О!”, т.е. това, което предизвиква възторг, патос, трогателност, дълбоко чувство, чувствителност.

     “Моно-но-аваре” е шинтоистки израз за красота и благоговение: състояние на естествена хармония, подвижно равновесие между предметите или явленията и човека, способен да съпреживее това в пълнота. Това чувство на въодушевление и бодрост от съприкосновението с тайните на красотата, е свързано с шинтоистската вяра, че във всяко нещо е заключено свое божество – кàми, всеки предмет има свое сърце – кокòро, във всяка вещ – свое неповторимо очарование.

© Tyto ALBA