Любовта ни беше нещо като кратка почивка, отмора от цялото ни човешко съществуване, изоставяне на цялата ни земна твърдост и скованост, дори вкокаленост, може би беше летеж, може би беше спомен, хубав спомен за неща които не помниш къде точно са се случили, но чувството, съхраненото чувство е важно. А то е страхотно.
Подарявахме си такива мигове от време на време, а после седяхме и гледахме отнесено докато земните неща нахлуваха обратно у нас и заемаха своите точно определени места. Тя беше подреден човек, поне що се отнася до вътрешният и свят. От време на време ми идваше да я убия. За всичко. И най-вече за това, че тя можеше да ми даде само толкова, а аз бях алчен и исках всичко, и понякога ми ставаше жал за нея.
Сега беше с гръб към мен, пушеше цигара. И въпреки това до мен достигаше уханието от потната и кожа смесена с мириса на парфюм, ухание така дълбоко запечатано у мен.
По врата и, точно под ямката по средата бяха тръгнали няколко капки пот и бавно пълзяха надолу.
После се обърна, видях очите и и разбрах, че още е далече.
Знаех, че като и се избистреше света, пред себе си щеше да види само един грозник, леко брадясал, с несигурна усмивка и с очи в които се четат всякакви глупави въпроси. Какво можеш да искаш от такъв човек?
Ние грозните обаче, сме болшинство.
Аз все още се надявам това дето го пишат, че хората сме зачатък на всички божии създания, това там ангели, дяволи и тем подобни да е вярно, но гледайки себе си не му възлагам големи надежди.
Ако стана ангел ще съм най- мързеливият и охранен ангел там на небето, като ония амурчета и херувимчета по старите фрески, ще си стрелям най-безгрижно с детският лък, и съвсем законно ще шпионирам игричките на влюбените в леглото. Велико.
Обаче което не знам, не знам.
А пък това което знам е твърде малко за да правя каквито и да е изводи.
Сега тя ме гледаше хитро, защото си беше взела своето от грозника, а пък аз я гледах и си мислех, че всяка жена е преди всичко и първо мечта.
Ти първо си мечтаеш за нея. Тя е красива, безплътна и не мирише на пот. Погледът на мечтата те влудява. Усмивката и – да не говорим.
И когато застанеш до дупето на мечтата си и започнеш да и броиш луничките и бенките, тогава тя изчезва, изпарява се, става тяло, просто едно човешко тяло с всичките му светлосенки и недостатъци, а мечтата се скрива някъде вътре, трудно можеш да я намериш, и ти си решаваш дали тази мечта си е струвала, или ще тръгнеш да гониш друга химера.
Аз бях решил да я обичам.
Ей така, един ден седях, гледах я, и реших да я обичам независимо от всичко. Мисля, че това беше понеже съм си глупав и доверчив. Тогава ми се стори, че това е единствено правилното и възможно нещо. Твърде умният човек не може да обича нещо друго, освен кучето си. А тя? Не знам. Което не знам, не знам. Стига сме ровили.
-Помниш ли, казах и аз, когато се срещнахме за пръв път, и как всичко беше толкова неудобно?
-Въобще не искам да си спомням, каза тя. Бяха кофти времена и всичко беше отвратително.
Наистина, поглеждайки назад и при мен го имаше този момент – винаги исках да забравя миналото, погребано заедно с всички мои грешки. Защо ли си спомнях най-вече за тях? Никога не съм страдал от носталгия по миналото, това си е факт.
Зачудих се на смъртния си одър какво ли щях да си мисля – О, оставете го този живот, въобще не искам да си спомням за него. От него само те боли глава и нищо друго. Досмеша ме.
Наоколо беше пълна разхвърлия – нашият малък кирлив Рай.
От захабения паркет като почнеш и минеш през нацапаните стени и грубата мазилка на тавана, всичко говореше за студентска квартира и си плачеше за ремонт и освежаване.
Но аз не бях студент, нито пък тя. Бяхме просто едни обикновени лузъри, които искаха да не остаряват, нещо което погледнато отстрани изглеждаше твърде смешно.
Тогава и зададох тъпият въпрос:
-Кажи ми защо винаги сме обречени на неуспех, и на безброй грешки, кажи ми, ти която знаеш всичко, а само се правиш, само мълчиш и гледаш хитро, и..
Вътрешно в себе си твърдо вярвах, че женската интуиция е безпогрешна.
-Само така ти се струва, прекъсна ме тя, загасяйки цигарата си бавно в пепелника.. На всеки един човек така му се струва.
Тези думи ми се забиха в главата.
Това е да си човек, продължи тя. Струва ти се.
После стана, пресече стаята така както си беше – гола и красива, отиде в банята и чух, че пусна душа.
Исках да направя нещо за нея, сложих си панталона и отидох в кухненският бокс, напълних кафеварката, и докато чаках кафето я слушах как пее под душа.
Пееше страшно невярно и фалшиво, нямаше да излезе певица от нея, това е сигурно и ме досмеша. Имах си сврака.
Пуснах радиото на тъпата стара станция със тъпите вечни песни от 80-те. Плейлиста им беше от времето на Рейгън и Горбачов и нямаше индикации за смяна в близките двайсетина годинки. Но колко е то. Ей сега ще се изтърколят.
Сантана свиреше своите минорни афро-бразилски ритми, а тя излезе от банята увита с хавлия, боса и мокра, с кърпа на главата, хвана ме за ръката и ме придърпа. Танцуваше и се. И защо не.
И двамата нямахме работа; Нямахме къща и дом, а просто квартира; Нямахме бъдеще и се мъчехме да забравим миналото; Пари имахме колкото да можем да дишаме и утре. За вечеря щях да направя някакъв омлет, но не съм сигурен дали имахме яйца в хладилника.
Не се сещам за нещо, което да го имахме със сигурност.
Бяхме прегърнати, завъртяхме се под такта на старото парче и беше хубаво.
По-скоро тя се въртеше, а аз се мъчех да я следвам понеже съм си малко спънат и ме няма много, много в тези неща.
Там навън беше ужас. Коли и клаксони скърцаха и пищяха, деца играеха и крещяха нещо, самолетите прелитаха отгоре ни с бучене, а отдолу се чуваше тропота на трамвайната мотриса.
Лятната жега чак пареше, а колите оставяха след себе си облаци от ситен сахарски прахоляк. Всичко това беше там, зад пукнатото стъкло на старият ни дървен прозорец
Там навън беше ужас, и ние бяхме изпратени в него.
Никой никога не ти е казвал, че след като веднъж си изгонен от Рая няма къде другаде да си освен в Ада, нали?
Това никой не ти го казва, обаче си е така.
Там навън беше ужас, а ние бяхме в нашият кирлив малък Рай и танцувахме, и аз си мислех, че тя е нещото, за което винаги щях да искам да си спомням в този, или пък в някой друг живот.
-Кафето, кафето, извика тя и брадичката и посочи кафеварката, където кафето бълбукаше и излизаше.
Пак го кипнах.
-Остави го, казах аз. Нека замирише на кафе и на захар, нека поне малко да замирише на Бразилия.
И продължихме да се въртим.
© Svetoslav Vasilev All rights reserved.