Всички идваха и си отиваха от живота й. Така беше преди, така беше и сега. Смъртта съпътсваше винаги близките й хора, а самотата ....Нещо нормално за сангуинката. Тъгата я придружаваше винаги. Чувството за глад идваше и отминаваше така бързо, както безбройните бури, минали през очите й разрушаваха спокойствието на краткия живот на хората.
Самотата.. така близка и скъпа като бижу, продадено на прекалено висока цена от малкото добри търговци. Тъгата - желание за щастие, прекалено бързо унищожено от грозните картини на преживяванията, които се разпростираха навсякъде около Лукреция Д`Морейр..
Любов, разбиране, радостни мигове - толкова рядки, че тя дори не си ги спомняше. Изместени от съзнанието й, сангуинката потъваше в тъмните краски на забравата. Дори можеше добре да си представи как вероятно изглеждаше така известната сянка на слънцето. Или поне Лукреция така си мислеше заради чутите от нея преди векове неща.
Загледана в скъпият подарък, получила от последното място, където остана сра ...