Toпли цветни петна. Това виждам, когато затворя очи и ги задържа затворени. А понякога точно от това имам нужда. От танца на едни точици, които безсмислено се подреждат. Или пък не е безсмислено и се редят в строги редици. Не, хаос е и в хаоса се раждат красивите неща. Като аз и ти. Толкова беше объркано тогава, че ако бяхме точици, щяхме да изтанцуваме цял спектакъл. Аз вървях... или пък не вървях, а просто падах. Това зависи от пространството и цялостта му, а аз не се разбирам с физиката. Знам, че бях там. Даже усещам вятъра, който година след година е един и същ... Ние се променяме. Същия този вятър го гонеше и ти, а в гонитбата си толкова се беше оплел, че сам себе си губеше. Но намери мен. Ти напред, аз не толкова, но ме намери някъде из танца на цветовете, замислена и статична. И ми подаде ръка, за да танцуваме заедно. Станахме и ние точици, първо в разнообразието на пролетта. Тогава беше валс, защото бавно и неусетно и аз затанцувах с теб. А валсът, онзи валс, който танцуват най-добрите... Той е бавен и неусетен, почти изящен. А после лятото донесе тангото.  Любов, омраза, страст и после пак в ритъм, който ми беше трудно да следвам и малко се разминавахме.  Но нищо, тактовете се меняха с нас и откривахме стъпките си отново. А сега не сме ли като петънца... Онези, шаврантивите, които се появяват в очите ми след безсънна нощ.  А колко безсънни нощи имахме с теб?...  Либертанго и цигулката трепери. Сигурно защото ù е студено.  Застудя наистина. Но така става в края на всяко лято.  А, а то свърши ли вече? Откога е така кратко и кой отмъкна месец от нотния лист... Значи и тангото ни трябва да свърши. И ето в есента.  И тя има своя чар,  но е някак тъжна. Винаги есента ме е натъжавала.  Да, и петънцата ми са тъжни, защото днес като затворих очи, не ги видях. Крият се, защото падащите листа ги плашат, но знам, че са там. Какво? И ти знаеш. Разбира се, че знаеш. Нов танц? Да, но за есента трябва нещо стилно.  И по-меланхолично, ново като цяло. Нещо като балет, напрегнат, но остроумен. А, и петънцата ми се появиха отново. Дали е защото не си доспивам?  Не... позиция първа, па ду троа, реверанс и някъде измежду тях съм и аз и се чувствам мъничка. Синхронът ни някак куца… А бяхме така добри. Нотите са нечестни любовници, изневеряват ти и те оставят сам. И тактовете се нижат, а ние все се гоним. Един след друг или обратно, но нещо липсва. Затварям пак очи и в хармоничен хаос с танцуващият цвят танцувам и аз. Ух, за малко да падна, но ти все пак ме хвана. Догонихме се най-накрая, а балетът ни влезе в трето действие. Там, където е драматизмът. А ти така спокойно ми говориш. Дори вече се караме спокойно и това ме плаши. Няма по-страшно нещо от тишината в есенен ден. Добре, че вали. Капките дъжд пронизват като мълнии онези тихи дни, в които волята ти сякаш спи, а ти си буден и не знаеш накъде да вървиш… сам. А, а ти къде остана? Където и да си побързай, защото есента си заминава. И част от мен си заминава с нея, но ми е твърде студено. Не го усещам така, както усещах ритъма в миналото.  Минало? А защо не бъдеще, все някога ще дойде лятото отново. Опа, пропуснах един сезон. Но зимата мен не би могла да ме пропусне, твърде много ми е дала, за да ме остави просто ей така. Не би било честно. Нов сезон, нов танц. Но аз съм вече изморена. Ти също, поне така си мисля, защото ме гледаш по онзи начин… изморения. Нека затворим очи, този път заедно. Виждаш ли това, което виждам аз? Мисля, че не, а далеч от нас свири музика. Обаче е твърде далеч, не я чувам и краката ми отказват да се движат. А и не искам да танцувам соло, а теб все те няма. Откога така, преди все беше тук, даже паузите в композицията ни се чудеха, защото и през тях не се спирахме.  А сега вместо тишина отеква празнината. Сега нотите ни гледат изпод камшичетата си и ни се мусят. Изневерихме им със статичността си. Изневерихме и на себе си. Музиката винаги ще свири, но танцът има своя край и ти ми го подсказваш вече толкова явно. Защо дойде зимата? А уж моят декември ми носи уют. Тази Коледа ще съм сама. Ти си тук, но не танцуваш с мен. Защо ли? Затварям очи. Toпли цветни петна. Това виждам, когато затворя очи и ги задържа затворени. Стоп! Не бях ли вече тук? Пролет е, а аз сякаш имам дежа вю... Само че нещо липсва...