Той се носеше бавно из свободното космическо пространство. Не е правилно да се нарече той, нито тя или то, но той му приляга дотолкова, че да е смилаем за ограничения човешки мозък. А Той беше нещо голямо - космическа мъглявина - сбор от енергия и материя. През тялото му от лед, прах и газ пробягваха искри и мълнии, излъчваше радиация и магнитни вълни, правеше вятър и отразяваше светлината на звездите от вселената. И Той имаше разум. Всяка искра и волтова дъга, която преминаваше през този облак, беше една мисъл, една идея, един спомен, едно възприятие. Той беше тук от зората на вселената. За него времето не съществуваше, защото той беше вечен и затова се носеше от галактика в галактика, наблюдаваше и складираше, използвайки милионите си различни атоми. Той не беше способен да чувства, но ако чувстваше, в този момент би бил леко възбуден и тръпнещ в очкаване, защото съвсем наскоро беше навлязъл в една нова галактика, в която още се оформяха звезди и планети. И сега към него се приближав ...