Театрален дебют

Дори когато говорим за висши и низши видове удоволствия,

изкуството стои пред нас с каменно лице, защото то иска да

се движи във висшето и в низшето и желае да не му се

пречи, щом успява с това да доставя удоволствие на хората.

                                                                                                                       (Б. Брехт)

         I

         Камен обожаваше театъра. В живота му, който нямаше библейска продължителност и не преливаше от запомнящи се мигове, моментът, в който майка му го заведе на театър, отприщи в него любовта към това изкуство. Това беше любов от пръв поглед. Всепоглъщаща, неразумна и разтърсваща като земетресение. Тъмната зала, осветената сцена и гласовете на артистите го накараха да се потопи в един друг свят, в който имаше повече страст и жажда за живот от неговия. Там можеше да забрави за пияния си баща, за виковете на майка си и за дългите самотни нощи, в които не смееше да затвори очи, защото не знаеше какво ще се случи в другата стая. Тази, в която скандалите бушуваха като тропическа буря.

         Годините минаваха. Белезите в душата му ставаха все повече. Скандалите вкъщи не спираха. Даже ставаха по-ожесточени. Той растеше и се променяше, но любовта му към театъра остана единствената постоянна константа в объркания му живот. Следеше театралния афиш и не пропускаше нито едно ново представление. Там, в тъмната зала, се чувстваше наистина жив. Забравяше за всичко и живееше със страстта на артистите. Там можеше да чувства. Да обича и ревнува. Да бъде обичан и разлюбван. Това беше неговият живот. Много по-добър от другия – истинския.  

         Знаеше почти всички пиеси наизуст.  Беше ги гледал десетки пъти. Артистите взеха да го поздравяват, а после и да го питат за мнението му. Това му се струваше невероятно. За него те бяха богове. Възхищаваше им се и ги гледаше с преклонение. Постепенно се отпусна в тяхно присъствие. Разбра, че и те бяха хора като другите, със своите светли и тъмни страни. Взе по-смело да изказва мнението си за играта им, за постановката, за драматургията. В един момент се изпусна и каза, че той би поставил пиесата по друг начин. Стъписа се, когато изтърси това. Очакваше, че ще му се изсмеят. Кой бе той, за да дава акъл? Те обаче не се изсмяха. Потупаха го по рамото и казаха, че от него може да излезе интересен режисьор. Не знаеше дали това бе похвала или жест на снизхождение, но от този момент знаеше какъв иска да стане – режисьор.

          II

         „Всеки човек по света има някаква мечта. Все на някой трябва да му се сбъдне мечтата, а защо това да не съм аз.” – казваше героят на Ерик Богосян от „Секс, наркотици и рокендрол".  Камен си повтаряше тази мисъл като мантра, докато се готвеше за изпитите в НАТФИЗ. Баща му се смееше на мисълта му, че може да се пребори с връзкарите и да влезе. Майка му плахо повтаряше, че с тази професия ще си стои все гладен. Той не ги слушаше и двамата, а четеше от сутрин до вечер. И чудото стана. Приеха го. Никога нямаше да забрави мига, в който стоеше пред обявените резултати от изпитите и видя името си сред приетите. Чувстваше се като господаря на света, като алпинист, току-що изкачил Еверест. Кислородът не му достигаше. Дишаше учестено и всеки момент можеше да припадне, но беше щастлив и свободен. И всичко изглеждаше толкова незначително и маловажно. Той бе победил. Той бе спечелил първата си голяма битка.

         Идваше от малък град и София му се стори огромен и космополитен метрополис. Многолюдните улици и препълнените автобуси го потискаха. Чувстваше се малък и незначителен, като прашинка, понесена от вятъра. И сам. Никога не се бе чувствал толкова самотен. В родния си град нямаше много приятели, но винаги можеше да почука на нечия врата и да поиска помощ. Тук бе сам като войник в тила на врага. Можеше да разчита единствено на себе си. Това не го плашеше. Никога не бе чакал помощ от друг. Знаеше, че и сега няма да получи.

         Хвана се веднага на работа като хамалин. Парите не бяха много, но стигаха да преживява и да плаща за общежитието. За първи път в живота си беше независим и това чувство му харесваше. „Свободата, Санчо, е голяма работа” – повтаряше си, докато мъкнеше тежките чували с цимент на Сточна гара - „Но защо ли някои плащат прекалено висока цена, за да я притежават?” 

         Малко след като бе решил, че животът му е влязъл в някакви релси, се появи Мария. Тя следваше актьорско майсторство. Запознаха се  необичайно. Тя тичаше да хване тролейбуса. Спъна се и полетя към него. Той ù попречи да се запознае с тротоара отблизо, като я улови. Повече не я пусна. Тролейбусът  замина, а те останаха на пустата спирка, сякаш бяха на безлюден остров. Благодари му. Той измънка нещо от сорта, че няма за какво. В този момент я погледна и остана вцепенен от красотата ù. Кестенявата ù, дълга до раменете, коса криеше в къдриците си миловидно лице, което имаше по-скоро детско излъчване, отколкото на жена. Погледът ù бе чист като планински въздух, а очите – топли като камина през зимата. Покосен от красотата ù, не разбра как ù предложи да я черпи едно кафе в близкия ресторант „Прага”. Докато се чудеше на тази необичайна за него смелост, тя за негова най-голяма изненада се съгласи. Влязоха в ресторанта и си поръчаха по кафе. После кана вино и останаха така до полунощ.  Не спряха да говорят и да се откриват взаимно. В полунощ бяха влюбени. Безпаметно. Излязоха хванати за ръце и вървяха така до Студентски град. Влязоха в неговата стая и тя остана там. За постоянно. Камен не можеше да повярва, че нещо толкова хубаво му се случва в живота, който до този момент се бе държал с него като мащеха. Беше щастлив и това го плашеше. Щастието е мимолетно изживяване. Непостоянно като времето през март. Нещо, което те прави щастлив днес, утре може да ти се стори непосилна досада.  Няма логика, но самият живот е едно алогично преживяване. Заразна болест, която с течение на времето отшумява, за да може смъртта да ù сложи последната точка.   

         Годините на следването дойдоха и отлетяха като мимолетен порив на вятъра. Когато затвори за последен път вратата на Академията, се озова на улицата в буквалния смисъл на думата.  Никой театър не търсеше млад, току-що завършил режисьор. Залагаха на утвърдени имена. Отново се върна към работата, която го издържаше през цялото следване. Стана хамалин. С Мария наеха малка и мизерна като клошар таванска стая. Единственото ù предимство бе, че таванът бе остъклен. Чакаха с нетърпение нощта. Не палеха лампите. Звездите  посипваха небето и нахлуваха в стаята им.  Двамата с Мария имаха чувството, че се любят насред Вселената. В този момент земята им се струваше далечна и жалка като изоставена къща. Обичаха тези мигове. Чакаха ги. Денят беше непосилно бреме, което се стремяха по-бързо да отхвърлят от плещите си. Животът съществуваше тук и сега. Сред звездите, кометите и изгарящата страст на преплетените им тела. Никой от тях не мислеше за утре. Не правеха планове, не крояха стратегии и не искаха повече от това, което животът им предоставяше в момента.  Стигаше им възможността да пътуват сред звездите.

         III

         Всичко на този свят в един определен момент омръзва. И щастието може да стане досадно. Дори повече, отколкото болката. Нея поне можеш да я превъзмогнеш. С щастието не можеш да се бориш. Оставяш му се като лодка по течението и чакаш да видиш в какъв пристан ще те изхвърли. Ако акостирането се забави прекалено дълго, човек почва да се изнервя. Блаженството е приоритет на светците. Обикновените грешници обичат попътния вятър и движението. Щастието е застой. Блатна вода, с мирис на изгнили мечти. Неврастенията на живота е като наркотик, от който не можеш да се лишиш.

         Точно такива мисли витаеха в главата на Камен, докато мъкнеше поредната торба цимент, в скучното му битие на хамалин. Искаше да прави театър. Да режисира и поставя пиеси. Не да мъкне торби с цимент. Това не бе приятно занимание и определено не облагородяваше.  Сизиф е един и той нямаше желание да става негов последовател. Искаше да може да иска през този живот. Не утре. Не вдругиден и не в някакъв друг живот, а сега. За момента разполагаше само с този живот и с никой друг. Искаше в него да се случват нещата. Любовта е хубаво нещо, но само тя не стига. Тя замъглява погледа. Сетивата закърняват и има опасност един ден, когато си е отишла, да разбереш, че е взела със себе си под ръка и живота ти.

         Камен захвърли торбата с цимент.  Тя изтрещя като бомба и взриви досегашния му живот. Влезе в близката кръчма уверено, като човек, който е наясно със себе си и с питието, което ще си поръча. Викна си бутилка коняк и умислено я изпи. Когато последната капка се стече в гърлото му, бе взел решението. Надяваше се Мария да го разбере, защото все още безумно я обичаше.

         Следващите две седмици минаха в усилена подготовка. Купи си детски пистолет, който толкова приличаше на истински, че и професионалист би се объркал. Боже, какви играчки произвеждаха за деца!? Повече време му отне да набележи подходящ обект за обир. Трябваше му денонощен магазин с голям оборот и без камери. Набеляза си три, които бяха на голямо разстояние един от друг. Надяваше се така да заблуди полицията, че обирите са извършени от различни хора. Взе кола от един познат. Каза на Мария, че трябва спешно да разтовари тази нощ няколко вагона. И друг път му се беше случвало, така че тя не се усъмни. Запали колата и подкара към първия от набелязаните магазини. Беше нервен и сърцето му биеше с ускорен ритъм. Замисли се дали да не удари един коняк на екс, за да успокои нервите, но бързо отхвърли тази идея. Само това оставаше. Да го спрат за алкохол полицаите. Взе да мисли за постановката, която искаше да постави и се успокои. Театърът винаги му е действал успокояващо.

         Спря пред първия магазин. В два през нощта нямаше жив човек. Продавачът дремеше зад щанда и гледаше с едно око телевизора. Камен влезе веднага. Страхуваше се, че ако постои още малко отвън, ще се откаже. Извади детския пистолет и с глас, който не търпеше възражения, каза:

- Давай парите от касата! Бързо или ще те гръмна!

         Продавачът го гледаше учудено. Явно още не се бе събудил.

- Парите. Бързо! – подсети го Камен.

         Онзи като че ли само това бе чакал. Бръкна в касата и с треперещи ръце му подаде пачка банкноти. Камен ги взе и напусна тичешком магазина. Метна се в колата и потегли. „До тук добре.” – каза си и подкара към следващия магазин.

         Към пет часа сутринта се прибра. Всичко бе минало като по ноти. Когато преброи парите, установи, че ще му стигнат за първото представление. Скри ги в една кутия за обувки и легна до топлото тяло на Мария. Не заспа до сутринта, когато тя стана за работа. Работеше като продавачка в един магазин за дрехи. След като тя излезе, той стана, направи си кафе и се замисли за постановката. Чакаше го толкова много работа. Трябваше да подбере артистите и да намери сцена, а после репетициите. При мисълта за тях изпадна в блажено доволство. Това беше неговият свят и неговият живот. Обичаше тази работа повече от всичко на света.

         След два месеца дойде денят на премиерата. Беше нервен като в нощта, когато обра магазините, но тази нервност беше сладка и не миришеше на страх като онази.  Бе сигурен в себе си.  Знаеше, че постановката се е получила. Мария играеше главната роля превъзходно. Никога не е била толкова добра. Може би и тя като него усещаше, че това е шансът им за нов живот. За онзи живот, който винаги са искали. За който са мечтали. Когато го пита откъде е намерил пари, уверено я излъга, че един стар приятел го е спонсорирал. Тя му повярва и не задава повече въпроси.

         Лампите изгаснаха и представлението започна. Той седеше на последния ред и със свито сърце наблюдаваше реакцията на публиката. След първия половин час разбра, че тя е повече от благосклонна и се успокои. Камен се усмихна за пръв път тази вечер. Беше успял. Беше победил и най-накрая вършеше работата, която му харесва. За която (беше сигурен в това) бе предопределен.  Чу шум отляво. Обърна се, за да разбере кой нарушава тишината и съвсем ясно видя в тъмнината две ченгета да влизат в залата. Щом затвориха вратата, започнаха да опипват с очи салона. Определено не бяха закъснели любители на театъра. В този момент залата избухна в ръкопляскания. Лампите светнаха и Камен видя артистите да се покланят на сцената. Беше дошъл краят на спектакъла.