Театър, водка и още нещо
От малък исках да бъда критик. Много обичах да критикувам. Критикувах майка ми, че не готви като хората. Баща ми, че сипва лимонада във виното и го разваля по този начин. В по–късен етап подхванах гаджето, че носи панталони, при положение, че краката й заслужаваха да бъдат изложени в Лувъра. Отнесе го и учителката ми по електротехника, която пък идваше с дънки на училище и аз се опитах да я убедя, че това е непедагогическо. Не пропуснах и треньора си по футбол. Не бяхме на едно мнение с него по въпроса за тактиката.
А бе, обичах да критикувам, както някои обичат шопската салата и когато Светлана Лажова – този жив класик в българската литература - ме покани да гледам първата постановка в театъра по нейно произведение реших, че сега е моментът да се проява като театрален критик. Нещо, което винаги съм искал, но никой не ми е позволявал, за което горещо й благодаря.
Значи, още в деня на премиерата нещо ме стегна под лъжичката. Викам си, добре де, нито е по–хубава ...