Teen – клюки

София

Не харесваше името си. Не можеше да проумее как могат двама високообразовани, интелигентни родители да кръстят детето си като някой град, пък бил той и столица! Уж я били нарекли на Света София. А откакто нашумя ромската "Лили Иванова", забрани на приятелките си да я наричат "Софи".

 Е, разбира се, можеше да бъде и по-зле. Ако я бяха кръстили например... Загорка. Представяше си как някакъв мъж влиза в един бар и казва: " Дайте ми една "Загорка"!"

А барманът го пита: "Тъмна или светла?"

Защото в бара работят две момичета с това име, едната от които по-мургава....

С нетърпение чакаше да навърши осемнадесет години, за да отиде в Общинския съвет и да си смени името.

Но какво име да избере? Доколко името влияе на съдбата на човека?! Дали е добра Добрина и винаги весела ли е Весела? С какво трябва да се преборят Боряна, Борислава или Боримира? Дали животът й ще бъде красив като цветна градина, ако си избере има на цвете, например Лилия, Маргарита, Роза или Теменужка? Сети се за Слави-Трифоновата "Теменужка" и веднага се отказа. И все пак, възможно ли е в действителност името да ограничава възможностите ти за избор? Като някаква фуния, която се разширява във времето и докато си малък не осъзнаваш, а като пораснеш вече не виждаш стените й, но тя съществува и определя границите на твоите възможности...

Глупости. Името си е просто име, само че трябва да ти е приятно, когато чуеш някой да го произнася. Например... Виктория. Не че искаше да побеждава навсякъде и във всичко, но не би било лошо, ако е така... А приятелите ще я наричат Вики...

*     *     *

...Някога майка й я беше посъветвала, ако иска да има здраво и добре оформено тяло, да се захване сериозно с някакъв спорт. Училищният отбор беше един – по футбол и в него приемаха само момчета. Извън часовете имаше секция по спортна гимнастика и тя се записа в нея. Тренираше упорито и добре се справяше с прескоците и упражненията на успоредката, но се страхуваше на гредата и никога не можа да направи шпагат или предно колело. Гледаше как съотборничките й напредват, готвят се за състезания, а тя не може да покрие дори основните нормативи и накрая се отказа. Живееха близо до стадиона и един ден, в края на лятото, реши да се пробва в леката атлетика. Треньорът ги накара да направят две обиколки на стадиона – за загрявка. Беше толкова уморена после, че 60-те метра ги взе за 21 секунди – оказа се много бавна за късите разстояния. Но беше упорита и издръжлива, затова след пробните бягания я приеха да тренира за по-дългите дисциплини – на 800 и повече метра.

Същото лято кандидатства и я приеха в Природо-матема-тическата гимназия. За първи път оставаше сама. Родителите й бяха археолози и винаги я вземаха със себе си на разкопките. Нямаше баба и дядо, които да се грижат за нея и тя беше обиколила почти цялата страна. Обичаше да пътува и да живее на палатка сред природата, харесваше й организираната суматоха на обектите и всичко това й липсваше.

Страхуваше се да остане сама и затова бързо се заобиколи с приятели – стари и нови. За приемния изпит й помогна да се подготви Митко – едно момче от съседния блок, с което се познаваха от деца. Въпреки, че беше с четири години по-голям от нея, а на тази възраст това е доста значителна разлика, между тях се зароди чисто и искрено приятелство.Тя се обръщаше към него с "брат ми", а той към нея – с "детко", което не й харесваше особено, но засега се примиряваше. Той щеше да бъде последна година, а тя първа и затова беше много горда с тази дружба.

На самия изпит се запозна с първата си приятелка от новия клас – Христина. Случиха се на съседни маси и успяха да сверят получените отговори на задачите. След седмица заедно чакаха пред "стената на плача", когато им съобщиха, че резултатите не са готови и ще бъдат изнесени на другия ден. Новата й приятелка беше от едно село на 50 км от града, така че София я покани да преспи у тях, вместо да пътува. Разбира се, преди това поиска разрешение от майка си, като й се обади на мобилния. След няколко дни, когато вече знаеха, че и двете са приети, дори се уговориха ако не се уреди на общежитие, да остане на квартира у тях. С Христина бяха почти еднакви на ръст, но докато София ходеше винаги късо подстригана, Хриси имаше дълга, черна, естествено къдрава коса. В училище се сприятелиха с още едно момиче  - Иглика. Тя беше малко по-висока, но иначе си приличаха със София като близначки – отдалече можеше да ги сбърка човек. Отблизо се виждаше, че цветът на очите им е различен – едната със сини, а другата със зелени очи, пък и носовете им бяха с различен профил. Купуваха си еднакви дрехи – якета, блузки и прочие  и съучениците им започнаха да ги наричат "тризначките". Иглика идваше от Кюстендил, където беше играла в състав за народни танци и не й беше трудно да убеди останалите две, че танците са по-добри и по-приятни от всякакви спортове. Записаха се в състава към Читалището, като Иглика обеща да им помага и често следобед и вечер репетираха, за почивка между уроците и домашните и за "радост" на съседите.

Неусетно с есента отминаха и първите вълнения от новото училище. Родителите на София се завърнаха в града и въпреки че работеха всяка вечер до късно, животът й се върна донякъде в старото си русло. Лесно се отказа от леката атлетика – и без това се чудеше как да се откачи от ухажванията на младия помощник-треньор. Беше симпатичен, атлетичен и т.н., но много стар за нея – на цели 26 години. Тя възприемаше себе си като търсеща творческа личност и все се оглеждаше да открие своята муза, по-точно своя "муз", защото беше убедена, че трябва да е от мъжки род . В началото реши, че го е открила в негово лице и всячески търсеше компанията му, но той изтълкува погрешно нейното внимание и нещата загрубяха. Една събота след тренировка тя се забави в съблекалните малко след другите момичета и той нахлу вътре. Като я видя полуоблечена, кръвта му кипна и кой знае какво можеше да се случи, ако не бяха се върнали две от спортистките, забравили нещо в шкафчетата си. Всъщност, всички разбраха какво можеше да се случи, затова се срамуваше да се появи пак на стадиона. Предложението на Иглика за танцовия състав дойде тъкмо навреме и не се наложи да дава обяснения на родителите си защо се е отказала от спорта.

Тази случка я научи да бъде по-внимателна в отношенията си с момчетата. Не че имаше на кого специално да обръща внимание. Из гимназията се вихреше любовна фиеста, сякаш на всички им бяха избили хормоните. Батковците се радваха на новото попълнение. Някои момичета сменяха гаджетата си като носни кърпички – сутрин с един, след час с друг, следобед с трети. А тя не можеше и едно да си хване! Не беше чак толкова грозна, че никой да не я хареса.... Дали "брат" й не ги респектираше или си мислеха, че й е нещо повече от брат? Не виждаха ли, че Митака се интересуваше повече от Иглика? Само че тя харесваше неговия приятел Боби, който негласно беше признат за най-хубавото момче в гимназията... Както се пее в една стара песен: "...Аз търся тебе, ти търсиш друг,

         но той търси друга, тя пък търси друг!"

Може да се каже, че беше една от малкото останали девствени гимназистки. Някои дори наричаха трите приятелки "светата троица", защото се правели на светици...

*     *     *

Един ден през пролетта получи писмо от град  Губкин, Белгородска Русия. Пишеше й непознато момче, почти неин връстник. Почти, защото в писмото пишеше, че е роден на 21 ноември, а тя беше родена в началото на януари, следващата година. Пишеше още, че е в Русия от три години с родителите си, а преди това е живял в къща, съвсем близо до нейния блок. Помолил свой приятел да му изпрати адреса на някое красиво момиче, с което да си кореспондира, за да не забрави българския език и не само за това. Всеобщо признато било, че жените са по-емоционални от мъжете и за едни и същи неща мислят по различен начин. Затова за него било много важно да има приятел – момиче, което да му помогне да опознае психиката и реакциите на другия пол чрез един взаимен обмен на информация – мнения и разсъждения по различни житейски казуси...

Отначало София беше много поласкана, че точно тя е избраната "красавица". Писмото беше граматически издържано, стилно и интелигентно съчинено. Но се разочарова, когато прочете накрая, че тъй като не бил сигурен, че тя ще му отговори, такива същите писма бил изпратил на още няколко момичета. Смачка писмото и го захвърли. Почувства се като попова лъжичка, захапала стръвта, предназначена за някоя по-голяма риба. Колко ли такива писма беше изпратил – 5, 10, 50? 

Иглика също беше получила, но каза, че нямала време за такива глупости. А на нея й беше интересно. Затова като се прибра от училище, София намери смачкания лист, приглади го с ръка и го прочете отново. Реши да му отговори, като постави едно условие: да й изпрати своя снимка.

Така  София и Хари (Захари) започнаха да си пишат. Освен за живота и проблемите в училище, споделяха и за отношенията с родителите си, за първите трепети на сърцата, изпращаха си свои произведения – рисунки, есета и най-вече стихотворения, защото едва ли има ученичка, която да не е писала такива. Всяко нейно писмо беше като библиографска справка със съответните раздели, например "Как да свалим ново гадже", "Как да го/я задържим" и т.н.

В първия раздел му описа случай, в който бяха на дискотека с приятелки. Дансингът беше издигнат над основното помещение с три стъпала. Тя се провря под парапета и скочи долу, но приземяването не бе много успешно. Едно момче се приближи с думите, че не е виждал толкова красиво и "земно" момиче досега. София прие подадената ръка, но той я дръпна толкова силно, че се озова в прегръдките му. Последва опит за целувка и шамар, но изходът можеше да бъде и по-друг...

В раздела за "задържане" му писа, че е важно да убедиш другия, че си интересна личност и с теб никога не се скучае. Да ходите на интересни места, а не само на дискотека и кино. С Митко, Валя и Ники ходиха в Алпинеума, където се разхождаха по мини-релефа на България и прескачаха от планина на планина, като великани с бързоходни ботуши. Веднъж бяха в градската библиотека, където разглеждаха Британската енциклопедия и я сравняваха с нашата Детска енциклопедия. Друг път седяха на една пейка в парка и си разказваха осъвременени популярни приказки, като "Бременните градски музиканти" или "Снежанка и седемте дрогирани джуджета" и много се смяха. Смехът е важно условие за съществуването на едно приятелство. Дори си измислиха Приказен бар, в който ...

За това "как да отстраним натрапника" имаше много варианти, например незабелязано да му пуснеш в джоба бележка или да му пратиш имейл, може и в стихотворна форма:

Фактът, че случайно се видяхме

и че малко, но все пак се опознахме,

не ти дава право да си мислиш,

че можеш нещичко от мен да искаш!

Защо ме търсиш и безпокоиш?

Защо спокойствието ми смущаваш?!

Какво очакваш? Знай, грешиш,

към длъжниците си щом ме приобщаваш!

Не мисли, че си със нещо по-различен

от останалите ми познати –

всички вий за мене си приличате...

И стига, че ме заболя главата!

Върви си! Чуваш ли? Не искам

да имам с тебе нищо общо!

Да си играя с теб не искам!

Хайде де, не си ли тръгнал още?

Може и с SMS, но там трябва да си по-лаконичен.

 Той също й изпрати свое стихотворение, което повече приличаше на философски трактат за щастието от гледна точка на математиката:

Щастието е неизмеримо,

то е ирационално.

То не е неповторимо,

но е строго индивидуално.

То не може точно да се дефинира

и няма области на допустими стойности.

И понеже доста трудно се намира,

позволява си с нас най-различни волности:

стои на нулевото положение,

оглежда се наляво и надясно,

а после изведнъж си казва: "Време е!"

и тръгва да си търси друго място,

че няма равновесно положение

и като реакция не е необратимо.

То не признава чуждо мнение:

превръща черното във бяло. Ала има

в него нещо тайнствено, загадъчно...

Да сме щастливи всички искаме

и се изморяваме порядъчно

да го гоним, да му се натискаме...

Но насила щастие не се постига!

Трудът е, знай, най-често негов гид.

По пътя някъде случайно ни настига

и струва ни се нереално, като древен мит.

Най-напред й се видя малко сухо и някак блудкаво. Но нали учеше в Математическа гимназия, като го прочете няколко пъти, започна да й харесва. Все пак го е писало момче, а не всеки може да пише любовна лирика, като ... Дамян Дамянов, например.

 На Хриси също й стана интересно и често заедно препрочитаха писмата му, а после заедно съчиняваха отговорите. София му пишеше за изневерите на въображаемия си приятел и му разказваше случки, които всъщност бяха от живота на други момичета – нейни съученички. Той й даваше "ценни" съвети как да го задържи при себе си, а ако не може, по-добре да се откаже от него и да си намери някой по-достоен за любовта й. Тя описваше "брат" си – Митко, като обект на своите чувства и понякога така се вживяваше в тази роля, че се чудеше дали не почва наистина да се влюбва в него.

Реалност и измислица започнаха да се преливат не само в писмата и сънищата й, но и в действителността. Една вечер, в началото на април, Митко дойде у тях да я покани да му стане дама на абитуриентския бал. Можеше да я попита в училище – всеки ден се срещаха в двора или пред лавката, където спокойно можеше да му откаже, но не! Трябваше да го направи директно пред родителите й! Те приеха предложението му с ентусиазъм – първия бал на тяхната малка принцеса! И все пак до тогава имало много време – повече от месец, пък и те заминавали скоро на първия си обект за тази година... Митко си отиде уверен в успеха на начинанието си, но София познаваше много добре родителите си, за да успеят да я заблудят: не бяха съгласни. Още с клопването на вратата започнаха да я разубеждават: било рано да ходи по балове, че там се пие алкохол и може да й сложат наркотик в чашата, без да забележи, че щяло да бъде пълно с големи момчета, които искат да се докажат, че вече са мъже и т.н. Тя самата щеше да откаже, но след всичко, което се изприказва, промени мнението си и само за да се противопостави на родителите си реши да отиде на този бал. Искаше да им докаже, че вече е голяма, знае какво прави и може сама да се грижи за себе си! А когато решеше нещо, никой и нищо не можеше да я убеди да се откаже. И така, един майски ден тримата – Митко, София, Мишо и Ива – се озоваха в София, където обиколиха купища магазини, останаха без крака от умора, но накрая купиха балните си тоалети.

*     *     *

Най-после дългоочакваният ден дойде!

Преживяването бе неописуемо! ! Щеше да го запомни за цял живот, особено краят на вечерта! От самото начало беше като приказка – на паркинга между двата блока ги чакаше лъскав черен Мерцедес, с който се придвижиха до ресторанта, а там ги посрещнаха като правителствена делегация. Заведението беше луксозно, менюто – превъзходно, а ди-джеят много талантлив и остроумен. Добре, че светлините бяха насочени към дансинга, а не към него, защото колкото гласът му беше чаровен, толкова видът му беше стряскащ и дори отблъскващ, някаква грешка на природата.

София се забавляваше супер яко. В дванадесет часа отвориха шампанското, защото с новия ден се отваряла нова страница в живота на абитуриентите и тя за първи път в живота си пи алкохол. Танцуваха много. Имаше и различни конкурси и награди. Имаше изпълнения на песни, стихове и всякакви номера. Всеки искаше да се представи по такъв начин, че да го запомнят – един с таланта, друг със щуротлък...

Жоро например, беше донесъл флумастери и по някое време си съблече ризата, за да могат върху гърба на потника му желаещите да напишат по нещо за спомен. Като не им стигна мястото, две момичета му свлякоха панталоните, за да могат да довършат написаното. Добре, че беше с боксерки, а не с прашки...

А София без малко щеше да бъде избрана за кралица на бала! Всяко от номинираните четири момичета трябваше да изпълни по едно стихотворение, после да даде отговор на въпроса какво би казала на любимия си, ако го срещне на улицата след 10 години и накрая да танцува соло различни танци.

Тя каза четиристишие, което не помнеше от кого е:

“Трохи от обич никога те искам!

Трохи от обичта си не раздавам!

Обичам ли – не смятам колко искам

срещу това, което давам!”

На въпроса отговори така:

- Скъпи, закарах децата при майка ти. Ако си свършил всичко по онзи списък, дето ти го бях оставила сутринта, можеш да ме заведеш на ресторант, че от толкова работа не успях да сготвя!

Ди-джеят им пусна най-напред ръченица, която никак не я затрудни. С хип-хопа също се справи доста добре. От третия танц се отказа демонстративно и си седна на мястото. Да бяха пуснали нещо архивно, като туист, или някое друго "съседско", например сертаки, а то – кючек! С това голямо деколте как ли не би разтръскала гърди пред толкова публика – да изскочи някоя навън и да стане за смях на цялата гимназия!

И без това още не беше измислила как да си го върне на Иван и Петър, които миналата седмица й се подиграха пред целия клас. Те двамата бяха основната им конкуренция с Иглика – всеки час си доказваха кой е по-по-най – мъжът или жената, в случая: момчетата или момичетата. Отново спореха за нещо, когато Иван изтъкна, че сексът е движещата сила на прогреса и я нарече "нискоорганизиран белтък, който плува в плитчините", защото я било страх да нагази в дълбокото, по повод на сексуалното й въздържание. Тя му отговори, че не сексът, а любовта е двигател, но не намери достатъчно убедителни доводи да го обори, когато Пешо вмъкна, че едното винаги води до другото. Съвсем очевадно е, че има секс без любов и любов без секс! Как да не се ядосва? Никога не й идваха точните думи навреме, за да "затапи" някого. Можеше да му отговори, че дори и да е вярно, любовта и сексът ще си останат "помощни" двигатели, както тези на космическите ракети – работят, докато я изведат в орбита и после изгарят в атмосферата. А основният двигател на човешкия прогрес е и си остава любопитството. Човек винаги си задава безброй въпроси, още от люлката и в търсене на отговорите открива неподозирани неща...

Преди време в едно писмо Хари от г.Губкин я беше попитал прави ли секс с гаджето си. Отговори му да не става нахален, защото ще прекрати кореспонденцията. Дори майка й не си беше позволила досега да й зададе този въпрос...

А този гадняр Иван така я обиди... Можеше да му каже, че неговият "двигател" работи на празни обороти, буксува на едно място и не допринася с нищо за личностното му развитие...

Незнам - какви си хормони влияели положително върху развитието на интелекта! Та тя съвсем не е бавноразвиваща се, само защото той е решил задачата по геометрия пръв!

А танцът...

Танцът е друго нещо. Кючекът, според нея, е бил създаден с цел жената да съблазни мъжа. Той трябва да се играе в съвсем друга обстановка – приглушена светлина, тиха музика и само пред Неговите очи, а не на блесналия от погледите на целия випуск дансинг! Откакто е измислен валсът, танцът е нещо интимно – нежни думи, прошепнати на ухо; трепетно докосване; ритъм, който се слива с туптенето на сърцето ти; споделени мигове на радост и тъга...

София не можа да спечели короната, но пък с Митко взеха друга награда – за най-оригинално танцуваща двойка. Вечер, когато репетираха народни танци, след като разучеха новите стъпки, трите момичета си пускаха съвременна музика и танцуваха диско, хип-хоп, брейк и всичко, което можеше да се види по дискотеките. Бяха измислили комбинация от стъпки, с които шашкаха съучениците си на купоните. Покрай Иглика, Митака често киснеше у тях и вземаше участие в лудите им танци. На бала София му предложи да изиграят тяхната комбинация, но насечено и с един такт закъснение: тя завърта тялото си и го поглежда, той също, тя прави характерно движение с ръце и крака, той след нея го повтаря и т.н. Беше забавно, като свалка и много впечатляващо за зрителите.

След бала се прибраха с такси. По пътя много се смяха, комбинирайки надписите и светещите реклами на магазините, например:

" За бебето и детето... казино, интернет – игрална зала ",

"Всичко за жената ... железария... масла Кастрол",

"Сладък свят ... Луксозно дамско бельо... За Вас, мъже",

"Пиле на грил... рибни деликатеси... Медицински център... резервни части "

"Голямо намаление...Всичко по лев... Автосалон Шкода, Мазда"

"Пивница при Бай Рачо... наливни масла и греси", и т.н.

Бяха в приповдигнато настроение и на София й се искаше тази вечер никога да не свършва, макар че астрономически отдавна бе свършила и скоро щеше да изгрее слънцето. Митко я изпрати до апартамента и тя го покани да преспи у тях, за да не буди родителите си в ранни зори.(Защо ли децата си мислят, че майките им могат да спят, когато тях ги няма?!) Той прие, защото му било неудобно от тях – да не им замирише на алкохол. След шампанското  пиха уиски, а малко преди да си тръгнат някой му пробута една бира "за изтрезняване". София зае поза на гневна съпруга – като делва с ръце на кръста – и заповяда:

- Я ми дъхни!

После демонстративно падна на дивана:

- А-у, направо ме събори!

Той се засмя, направи крачка към нея, но се спъна от табуретката и се стовари отгоре й.

- Извинявай, не ме държат краката – толкова съм изморен! – и сложи глава на рамото й.

Тя, след две минути:

- Няма ли да станеш? Толкова си тежък, направо ме смаза!

Никаква реакция.

Дали това не беше решението на един от проблемите й? Можеше да разказва, че са "спали" заедно, а той няма да помни какво точно са правили. Така никой повече нямаше да й се подиграва на тема "секс"! Или както се казва в кавър-версията на народното поговорка:

"И глутницата сита, и жертвения агнец – читав"

Супер! Измъкна се леко, взе едно тънко одеало и го зави. После отиде в нейната стая, прибра балната рокля в гардероба и си легна. Като се наспи, ще реши какво да приказва – нали утрото било по-мъдро от вечерта!

…Седмица по-късно, една вечер Митко дойде у тях. Родителите й пак бяха на някакъв обект и София беше сама. Искаше й се отсрочката да бе по-голяма, дори се надяваше да не се налага да дава обяснения, но какво да се прави – всеки трябва да си поема отговорността за думите и делата си!

- Вярно ли е, че си разказвала, че сме се чукали след бала?

- Да.

- За кое – "да": че си го казала или че сме го правили?

- И двете.

- Тогава защо аз не си спомням?

- Беше много пиян.

- Пазих ли те? Използвах ли...– и Митко извади един презерватив от джоба си.

- Не помня! И аз бях пила...

- В криминалистиката, когато има неясни факти, правят възстановка на местопроизшествието.

- Да не искаш пак да се напием?

- Не, разбира се. Но можем да повторим останалото.

- Сега нямам настроение... – опита да се измъкне София.

- Мога да ти създам! Приглушена светлина, приятна музика... Ето, вземи дистанционното и си избери нещо от музикалните канали!

Тя неохотно го послуша.

Щрак:

Диско - Антибиотика:" ...Ще се превърна във парфюм

                                                     във паяк, във куршум

               и пак ще вляза в твоя дом и във твоя ум..."

Щрак:

Предаване за операта. Надписи – в горния край на екрана: "архив на БНТ", отдолу: "постановка на Софийската народна опера "

                       ... Чувам разказвал си, че сме се любили –

              туй не е верно, туй не е верно..."

Щрак:

Рап - Устата: "... Колко секси си тази вечер,

              всички дрехи вече ми пречат!

              Опа! Кога порасна?

              Ей тази работа не ми е ясна!"

Щрак:

Нина Николина:

              "... Не искам! Не мога!

              А трябва ли да съм такава?..."

Щрак: изключено. 

Стига толкова – сякаш всички са се наговорили и пееха точно за тях!

- Няма нищо интересно! По-добре ти пусни уредбата!

Блус.

Танцуваха, плътно притиснали тела.

- Как стана така, че не помня изпълнението на едногодишната си мечта?!

- За какво говориш?

- За това – да те имам, да си моя!

- И лъжите ли са част от "настроението"? Нали се заплесваше по Иглика?

- Търсех поводи да съм до теб! А ти: "Брат ми – това... брат ми – онова..." Какво трябваше да направя? Да ти кажа, че не искам да съм ти "брат", а нещо повече и да те загубя?

- А аз не исках да те отнемам от приятелката си... Вярно, че между вас не се получи, но поне вината не беше моя!

- Напротив! Ти си виновницата! Защо не ми даде някакъв знак за чувствата си?

- Дадох ти! Не помниш ли когато трябваше да пиша на Хари коя от целувките с език се харесва повече на момичетата – момчето да засмуче езика на момичето или обратно? Помолих те да пробваме двата начина, защото в момента нямам приятел и съм забравила усещането!

- Мислех, че е само заради писмото... И какво му писа?

- Каквото отговорило ратайчето на чорбаджията си, когато го попитал какво иска за закуска – хляб или мляко: дробено!

- Така ли...

Танцът и целувката ги заведоха до дивана.

- Като пееше Устата за дрехи, ти какво си облякла тази вечер? Прилича на развлечения потник на баща ти! Защо не го съблечеш?

- Това част от "възстановката" ли е? Ако престъп-лението е убийство, трябва ли пак да бъде убит някой, за да се разбере как точно е влязъл ножът в гърдите му?

- Не се бой, няма да е нож и няма да е в гърдите...

- А не може ли като убийството – да го направим наужким? Само малко, от края... – прошепна София.

- Да не сме деца да си играем на "чичо доктор"? Бих искал да ти угодя, но как да се спра и да влезе само главата, като няма рамене да подпрат?

Искаше му се да каже, че няма "малко е...на, малко девствена или малко бременна" жена – или/или,  затова да си затвори устата и да си разтвори краката, но се страхуваше да не я обиди. Вместо това продължи:

- Страх ли те е или се срамуваш? Нали не ти е за първи път?!

- Все едно, че е – нали ти нищо не помниш...

Митко започна да я целува и когато тя се успокои и отпусна...

- Извинявай, забравих да си сложа презерватив! Сега, след малко ще продължим! Видя ли, че няма нищо страшно?

Само че не продължиха. Когато той се надигна, от нея рукна кръв.

- Но какво става?!

- Не знам... Може да ми е дошло...

- Точно в този момент ли?!

- Ами-и... случва се... Вместо да говориш, по-добре ми донеси тоалетна хартия, че изцапахме дивана!

Той й донесе, после отиде в банята да се измие, облече се, измънка някакво сконфузено извинение и си отиде.

Повече не дойде у тях. След няколко дни тя го срещна пред блока. Той каза, че е почнал да се готви за кандидат-студентски изпити и няма време за нищо, дори и за кафе с приятели... Кой ли би му повярвал? Вечерта София сънува как кръвта плисва от нея и като цунами опустошава малкия й свят, отнасяйки всички мъже от живота й... Щяха да й бъдат нужни месеци на социални и хуманитарни помощи (от приятелките), докато се възстанови!

Добре, че най-после учебната година свърши и не се налагаше да крие душевните си терзания  от съучениците си и да се преструва, че нищо особено не се е случило...

През ваканцията замина при родителите си, които разкопаваха поредния обект – Могила край някакво Врачанско село. На 17-ия ден намериха скелет. Казаха, че е на младо момиче и София дълго плака, представяйки си как след години някой открива нейния скелет – умряла от мъка, прелъстена и изоставена...

Сутрин София помагаше при разкопките, а следобед, като напече много слънцето, си правеше плаж на една отдалечена полянка. Миналата година майка й  подари красив вносен бански без презрамки – самозалепващи чашки с диаметъра на CD и прашки. Горнището й беше поомаляло, но това не я притесняваше – тук нямаше кой да я гледа. Или поне тя си мислеше така.

На обекта работеха неколцина местни младежи. Вършеха черната работа за да изкарат някой лев. Повечето бяха циганчета и макар между тях да имаше будни, интелигентни момчета, като Лико и Тинко, например, тя не общуваше много-много с тях.

Преди няколко дни бяха дошли група студенти, но те още не познаваха местността. Опънаха четири палатки близа до техния лагер, но не се знаеше кой къде спи. Бяха общо 9 човека и един все беше излишен. Трябваше им още някой, за да се възстанови равновесието.

София се сприятели с едно от момичетата – Мая, която я въведе в компанията. Тя й измисли новото име – Сю. Дали на майтап или да угодят на дъщерята на шефа, но всички се преименуваха: Никола стана Ник, Ангелина – Ан, Богомил – Бо, Валерия – Вал, Йордан – Джо (от Джордан), Христо – Хю, като Хю Грант, Диляна – Ди. Може би защото нямаше какво да съкратят от тях, само Мая и Юли запазиха имената си.

София така и не усети кога август се изтърколи. Тази ваканция беше най-хубавата от всички досега. И животът отново изглеждаше като добра перспектива. Дните й бяха слънчеви и светли. Сутрин се трудеше на обекта. Следобед заедно с останалите ходеше на реката. За да не е толкова неприлично разголена, смени банския си с червено бельо – ластичен корсаж и боксерки, на които отряза дантелата, без да съзнава, че така изглежда много по-секси. Юли усилено я ухажваше, но тя не го приемаше на сериозно – с нея е, защото няма друго свободно момиче! Къпеха се във Конския вир и единствената музика, която можеха да слушат, бе БНР програма Хоризонт. Понякога танцуваха боси на тревата, под звуците на Ийгълс /The Eagles/ – "Ново момче в града" /New boy in town/, "Хотел Калифорния" /Hotel California/ или Куин – "Малко нещо, наречено любов".

Една душна вечер я поканиха на нощно къпане. Сети се, че имаше такъв български филм – "Голямото нощно къпане". Тяхната нощ мина без произшествия. Почти. Нямаше обесени. Само Сю затъна в едно зелено тресавище...

Влезе в реката и заплува нагоре срещу течението към Конския вир. Юли скочи след нея и я викна да се върне, че там водата е студена, но тя не го послуша. Спря до стръмния бряг и като се залови за оголените корени на една върба, се загледа в звездите. Някъде горе, на брега, от радиото се носеше гласа на Рей Чарлз: "I can't stop lovin' you – не мога да спра да те обичам"...

Очите й се насълзиха. А нея защо няма кой да я обича?

Някой смени Хоризонт с радио Веселина и в нощта прозвуча гласа на Надя Казакова: "...Жаден идвай, когато мен ме няма..."

Юли доплува до нея. Мокри, косите й блестяха и капчици вода се стичаха по бузите й, като сълзи на лунна светлина. Прошепна: "Моето лунно момиче" и попита:

- Какво правиш? Някое съзвездие ли търсиш?

- Търся падаща звезда, да си пожелая нещо.

Той също се загледа, но не в онези горе, а в звездите в очите й. Те светеха примамливи, самотно-тъжни. Тя също го погледна. Сините му очи бяха толкова близо и съвсем зелени, потъмнели от страст. Една невнимателна стъпка и затъваш в блатото...

Когато двама пожелаят едно и също, не са им нужни никакви падащи звезди, за да го направят!

...Целуваха се в сянката на върбата – да не ги види Луната и да им завиди, нали обикаля все сама... Шепнеха си мили думи, каквито само влюбените умеят да редят. Рецитираха любими стихове от известни автори, като:

              Спи хубостта,

бди любовта –

пея, за тебе бленувам.

Струна звучи

в лунни лъчи –

сладко девойка сънувам.

Вятър мълви,

палма шепти,

рояк светулки се мята.

Време лети

в сън и мечти.

Нежно ухаят цветята.

Клепки вдигни,

съня прогони

и чуй песента

на любовта:

-         Аз съм за тебе орисан!

*     *     *

Последен ден.

Последна нощ.

Ваканцията свърши.

Сю така и не се реши след първата неуспешна стъпка да продължи напред. Момичетата правят между 14 и 18-годишни първата си стъпка в секса:

а) по инерция, от глупост – "всички го правят" и

б) поради заблудата, че са срещнали голямата любов, "г-н Идеалния", т.е. пак от глупост.

Всяко правило си има изключения. В стремежа си да излъже другите, излъгана остана самата тя, като пропусна единственото наистина неповторимо преживяване...След първото разочарование, не можеше да се реши да спи с Юли.

Последна вечер.

Последна нощ.

Лежеше самотна в палатката си, правеше равносметка на живота си и се самосъжаляваше. Какво беше постигнала? Не беше станала добра спортистка, нито танцьорка. Рисуваше добре, но не ставаше за художничка. Пишеше стихове, но нямаше публикации... Според нея, нямаше кой знае какви качества – беше разсъдлива, не импулсивна; бавна, не мързелива, но не и чевръста...Какво е наследила от родителите си? На какво са я научили?

Ø      Да скитосва! – Може би от нея ще излезе велик пътешественик, като Марко Поло?

Ø      Да се грижи за себе си сама, да готви. – Щеше ли да стане готвач?

Ø      Да помирява родителите си, когато се карат, а те се караха единствено заради нея, за възпитанието й. – А дипломат?

Ø      Да се рови в земята... – Археолог като техните, или природозащитник, може би?

Миналото ли е по-важно или бъдещето?

Какво значение имаше с колко момичета е бил, ако сега е влюбен в нея и сърцето му й принадлежи?

Така... Дойдохме си на думата, като в оня стар скеч за краставицата...

За да не мисли за него, си пусна радиото. Повтаряха Ретро-парад по Хоризонт. В хит от 1971г. женски глас пееше: "Убий ме нежно". Последва песен на Бени Хилман: "Stand by me – остани при мен".

Русите къдрици на Юли се показаха на входа на палатката:

- Може ли и аз да остана или цяла вечер ще си правиш компания с радиото? Щеше ли утре да си тръгнеш, без дори да си кажем довиждане? Нищо ли не означава за теб, че бяхме заедно това лято?!

- Влизай! И не ми се сърди! Имах нужда малко да остана сама...

- Няма да се видим поне две седмици – това време не ти ли е достатъчно? Толкова исках да бъдем заедно последната вечер! Но ти мислиш само за себе си, в своя егоцентризъм не забелязваш другите, техните... моите чувства и мечти!

Тя му отговори в стихове:

              Не, не съм егоцентрична –

              не казвам "Аз!" и "Мойто – мене!"

              от другите съм по-различна,

              знам – морето не е до колене!

              Не казвай, че съм ексцентрична –

              в тез модерни времена

              да искам среща романтична

              със свещи, вино и луна!

                                      Не казвай, че съм прагматична:

                                      не искам злато и пари.

                                      Душата ми е пак лирична

                                      и към обич се стреми.

              За теб съм дума аз безсрична.

              Най-накрая приеми,

              че аз съм също важна личност

              със свои собствени мечти!

- Какви са мечтите ти? В тях има ли място за мен? И какви са тези обвинения?! Ако наистина търсиш обич, защо не приемаш любовта ми? Витаеш в някакъв измислен свят, а аз съм тук, до теб, съвсем реален! Обичам те и те желая! Какво трябва да направя, за да ме приемеш?

Сю разтвори спалния си чувал и каза простичко:

- Ела!

Чувалът не беше стандартен, а шит по поръчка преди 10 години, когато спеше с голям плюшен мечок, който само ръмжеше. Сегашната й играчка освен да ръмжи, можеше да казва "Обичам те!" и някои други неща, както се оказа впоследствие.

Сю съжали за пропуснатите нощи. Да се събуди сгушена в прегръдките на този Мечо бе далеч по-приятно. Само че слънцето вече беше изгряло и заедно с мрака се стопи и възможността да се повтори отново тяхната страстна нощ.

Ако се намираше на снимачната площадка на някой еротичен филм, режисьорът можеше да извика: "Стоп! Стоп! Стоп! Върнете слънцето! Започваме втори......трети......седемнадесети дубъл на последната сцена!"...

Наистина се чу глас, но на майка й:

- Хайде, София, ставай! Ще закъснееш за автобуса!

…Когато чакаш нещо хубаво да се случи, времето се точи едва – едва, а когато това нещо не е желано, времето сякаш лети!

Новата учебна година започна. Родителите на Сю се прибраха, а Юли така и не я потърси. Казаха й, че е заминал за София.

Хриси не дойде на училище. Опита се да говори с нея по телефона, но тя само плачеше. После получи писмо, в което пишеше, че майка й е болна от рак на гърдата, оперирали са я и сега е в Онкологична клиника в Плевен. Затова е трябвало да се прибере – да се грижи за баща си и сестричката си.

Краят на месец сетември дойде, но не и месечният й цикъл. Хриси я нямаше. Нямаше и писма от Хари, не че би споделила това с него.  Иглика внезапно си замина за Кюстендил – техните се развеждали. Щеше да отсъства известно време, а можеше и изобщо да не се върне. Така в най-критичния момент от живота си Сю остана сама, без приятели. Нямаше с кого да сподели проблема си, освен с майка си. Добре, че тя поне се беше прибрала.

Обадиха се и на Юли. Той пристигна още същата вечер.

Седяха в хола без да се погледнат в очите.

Юли искаше да се ожени за София. София не искаше толкова млада (само на 17) да става майка. Майка й не даваше дума да се изрече за сватба, преди София да е завършила гимназия.

Два гласа срещу един. Юли си тръгна сърдит и обиден, а може би и облекчен. Не пожела дори да остане и да преспи у тях – щял да се прибере с нощния влак.

Майка й се обади на своя приятелка в Германия. Фирма за куриерски услуги "От врата до врата" достави след два дни хапче "Baby-bomb". София го изпи и като се почна – две седмици и три дни не спря да тече кръв от нея. Престана да ходи на училище. Съвсем отпадна -  и физически, и духовно. Беше повече от отчаяна. Ако онзи кръвоизлив преди пет месеца бе оприличила на цунами, то сегашния си бе ше направо потоп. След опустошителната вълна можеш да събереш останките и да съградиш живота си отново. След потопа няма какво да се събира. Не остава нищо. Носиш се като празна лодка по вълните... Къде е спасителният бряг? Къде е ноевият ковчег? А Ной съществува ли?

Когато най-после тръгна на училище, ходеше като сомнамбул по коридорите или седеше безучастно в час. Нищо не можеше да я извади от обзелата я апатия. Спря да ходи и на танци – къде без Иглика?

Майка й я посъветва да си намери ново хоби. Всеки човек имал някакъв таланнт – трябва само да го открие. Някога, когато родителите й са били ученици, е било къде – къде по лесно: към училищата, четалищата, пионерските домове е имало най-различни кръжоци:

-         Млад конструктор, ел.техник, авто- или велосипедист – за децата с технически наклонности;

-         Детски хор, музика духова или фанфарна – за музикалните деца;

-         Литературен кръжок, Театрална трупа, Радиотеатър – за артистично и творчески настроените;

-         Народна шевица, Млада домакиня и прочие. 

А днес какво? – Площадка за скейт, Гейм- интернет клуб, дискотека... Затова младежите отрано мислят за секс – като няма за какво друго...

След първите си неуспешни сексуални контакти, Сю реши: повече никакви момчета! На състоянието й идеално пасваше песента на Тони Димитрова:

... Към теб вървя и все в посока неизвестна.

Насам – натам и все не мога да те срещна...

...Нито ден е, нито вечер – тишина огромна..."

*     *     *

Един ден от разсеяност след училище хвана автобуса в обратна посока и той я отведе до Хиподрума. Рече си: "Защо не?" Може пък тук да намери нов приятел. Какво ли е усещането – да го галиш по врата и да заровиш пръсти в буйната му грива (без това да е метафора); да се срещаш с някой, който винаги се радва да те види, па макар и заради бучката захар в дланта ти; да го яздиш когато и колкото искаш, без той да иска същото от теб – това е истинско приятелство!

Конният спорт обаче не е за всеки! Не е достатъчно да си смел и да обичаш животните. Нужен ти е и малко късмет – да ти се падне добър кон, наример, а не някоя злобна, дръглива кобила.

Една седмица след началото на тренировките Сю лежеше в болницата с гипсиран крак. Можете ли да познаете кой й дойде на свиждане? Един ден в стаята й се изсипа половината клас. А тя си мислеше, че няма вече приятели!

Със съученците й имаше едно момче, което подозрително й приличаше на някого и което най-безсрамно я зяпаше. Сю не издържа и му се сопна:

- Ти пък кой си и какво гледаш?!

- Имаш много хубав каубойски ботуш! На хиподрума ли го намери?

Кракът й беше в гипс малко над коляното и вдигнат на екстензия.

- Подиграваш ли ми се?

Сю дръпна Ваня за ръката и прошепна на ухото й:

- Кой е този?

Ваня също й отговори шепнешком:

- Новият ни съученик Захари Иванов. Момичетата подивяха по него, а той от първия ден само за тебе пита. Не се ли познавате?

- Хари! – възкликна Сю.

Каква снимка й беше пратил?! От седми клас ли? Изглеждаше много пораснал и възмъжал, по-готин и от мистър България! И като се обърна към него, попита:

- Защо не ми писа?

- Изненада!

- Съжалявам, че трябваше да ме видиш в такава нелепа светлина!

- Напротив, намирам, че си много секси в тази поза!

Обясни й, че се е върнал в България и се е записал не само в нейното училище, но и в нейния клас. Искал да бъде в биологична паралелка, а не в математическа, но от канцеларията му казали, че само там има свободни места. Щял да става доктор.

След няколко дни я изписаха, но гипсът щели да свалят след месец. Беше много тежък, за да ходи с него на училище, пък и класната им стая беше на втория етаж.

Поради липса на други близки приятелки, Хари идваше всеки ден след училище да й каже какъв материал са взели и да й помага в решаването на задачите. Понякога Сю се облягаше на него вместо патерица, за да отиде до кухнята, например. Той се шегуваше, че тя е първият му пациент.

- И как ще ме лекуваш, Докторе? – попита го веднъж, смеейки се.

А той й отговори сериозно:

- С много обич!

- Разбирам!- не го разбра тя – Последна редакция на Хипократовата клетва!

… Седмица преди Коледа й свалиха гипса. Кракът й беше много отслабнал и Ортопедът каза да го движи без да го натоварва много и й препоръча някои упражнения.

Хари й донесе коледен подарък – музикална кутия с формата на сърце. Тя беше очарована, но му каза, че подаръкът е по-подходящ за Свети Валентин, празника на влюбените. А той й отговори:

- За мен всеки ден с теб е празник!

По-мило обяснение не беше получавала! Някъде беше чела, че в сърцето на всяка жена винаги ще се намери място за още един мъж. Не в смисъл, че жената може да обича едновременно много мъже и да има много любовници, а в смисъл, че когато по някаква причина свърши една връзка, не свършва и животът й, а може да продължи и да намери нова любов! Това се случи и с нея.

Хари продължаваше да идва всеки ден у тях.

Веднъж се пошегува, подхващайки темата за ездата и неуспешната й реализация като каубой:

- Вече захвърли ботушите. Сега какво следва ? Какво ще тренираш - стрелба с пистолет и пушка или хвърляне на ласо?

Отговори му, че стрелбата не е за нея – пушката много рита. А ласото вече го умее – я какъв едър рогат добитък  е хванала. Посочи към него, смеейки се. А той се обиди: Защо рогат?!

...Помагаше й не само в уроците, а и в раздвижването на крака, по-скоро и надвата крака...

Незапозната с пълната им седмична програма, майка й го намираше за добро и умно момче. Подозираше, че между тях прехвърчет искри, припламват някакви чувства, но се надяваше, че това ще й помогне да преодолее стреса от последните трагични събития. Мислеше, че дружбата й с момче на нейната възраст не би имала такива пагубни последици за бъдещето на София. Макар че само след месец щеше да навърши 18, все пак тя беше още непълнолетна! Веднъж Сю каза на Хари, че майка й не би била толкова благосклонна към него, ако научи как учат двамата. Дори може да го съди! На което той отговори:

- Нека ме осъди Господ, ако спра да те обичам!

Сю запуши устата му с ръка:

- Не изричай такава страшна клетва! Да не споменаваме наразно името Му! Може да не съм вярваща, но съм суеверна! Възможно е да има нещо някъде и не бива да го предизвикваме!

*   *   *

Следващите две години преминаха бързо и неусетно, като кокетно примигване на красива манекенка.

През оставащите няколко месеца до края на учебната година главната тема в мислите на всички беше абитуриентският бал.

Роклята от първия бал на София все още висеше в гардероба й – красива, но неизползваема. Този път искаше да си купи нещо елегантно и същевременно практично. Затова обиколи магазините с майка си и избраха бутиков червен костюм, който сякаш бе шит специално за нея. Комбинираха го с полупрозрачна бяла копринена блуза на нежни розови пъпки и разцъфнали червени рози. Дори и да не стане кралица на бала, пак щеше да си прекара супер яко.

Абитуриентския бал беше последният елемент от пъзела "ученически живот". Искаше да следва нещо, свързано с компютри и информационни технологии но още не беше избрала какво точно и къде. С тази отлична диплома и стабилни знания всички пътища пред нея бяха отворени. Но доколко сами планираме пътищата си и кръстовищата в тях? Ще хванем ли "зелената вълна" в живота? А ако някой не спре на червено, ще последва ли катастрофа или ще ни се размине?

Спомни си избелялото петно на дивана в хола.

Гледайки назад, всичко, което се беше случило с нея през тези четири години – хубаво и лошо, й се струваше някак чуждо и далечно.

Все едно, че четеше жълтите страници на някакъв вестник.

Ученически вестник.

Тийн – клюки.