Възрастен мъж седеше на една от пейките в парка. Минаваха хора покрай него. Някои от тях го поздравяваха, а други дори не го поглеждаха. Старецът се казваше Иван. Излизаше от дома си сутрин и се прибираше, за да се нахрани към обяд. Времето бе топло, макар и в късната есен. Към Иван се приближи възрастен мъж.
- Здрасти, бате Иване! - каза той.
- Какъв "бате" съм ти аз? - попита Иван. - С две години си по-малък от мен и вече да изтъкнеш, че младееш, така ли?
- Е, не се сърди, де! Може ли да седна при теб?
-Сядай! Нали сме почти набори. Знаем колко тежи старостта.
Покрай старците мина майка с дете. След тях двойка влюбени. А листата падаха и тъкаха пъстрия килим по земята.
- Знаеш ли колко тежи старостта, Донко? - попита Иван. - Толкова, че само ние старците можем да я носим. Младите не биха могли. А ние през какво ли не сме минали! Цяла къща съм вдигнал сам. С помощта на приятели, но всичко е докосното от тези две ръце. Две деца сме отгледали с жената. Изучихме ги. Оженихме ги и всичко ...