Предисловие:

   Човешкото съзнание е някак толкова непредсказуемо и безкрайно, някак висше, и олицетворение на Вселената. Да, това е нещо гениално и изследвано до такава степен, че дори не можем да кажем, че знаем изобщо. Сякаш да умуваме само една стотна от един атом или една частица. Движенията вътре, мислите и техните съединения на нашето познание и куп връзки и развръзки, пъзели и врати, да, „врати“ непрекъснато отварящи се и затварящи, някои дори полу-отворени, в които се пренасят една в друга, даже понякога се сливат и стаята става голяма и все по-голяма, само че други се смаляват, защото не влизаш в тях често. Може би ти се сърдят или разбират, че не са потребни. Но сега говорим за съзнанието, ами подсъзнанието…?

                                                           Теория на смисъла

 Нощта беше нормална, даже леко хладна за Лили. Тя седеше на леко влажната трева, седеше там, скръстила крака до себе си, а ръцете ù се облягаха на тях. Малкото 16 годишно момиче търсеше нещо там в дълбоката нощ, погледът ù се редуваше, ту нагоре, ту надолу, наляво, надясно и правеше хаотични движения на очите си, които не можеха да се предвидят, но не някак бързо, тя сякаш се наслаждаваше на всяка една гледка, на която окото ù фокусираше. Какво ли търсеше Лили?

   Малкото момиче още от малка събираше малки механизми, дали ще е от запалка, от ножче или счупени играчки от коли. Тези механизми ù напомняха, че едно нещо е създадено, за да има смисъл, някаква изгода, приложение, тя търсеше точно онова, което им предаваше смисъл. Но днес тези механизми ù бяха толкова малки, че я караха да търси нещо по-голямо, нещо, което може да я предизвика, да създаде превъзбуда и интерес, нещо, което да я накара да става сутрин с мисия да разбере нещо, което още не знае и не разбира.

   Май онези погледи бяха търсели точно този механизъм, който тя не разбираше, Вселената или по-скоро нашия космос-(разум), действащ спрямо външната действителност.

   Лили седеше в онази нощ и не знаеше от кой въпрос да започне, сякаш от толкова много избор тя се колебаеше, не знаеше дали ако създаде едното питане, смятайки, че половината ще се изгубят. Нощта ставаше все по-тиха и бавна, все по-меланхолична и тайнствена. Малките механизми от ножчето и малките колички бяха твърде предвидими, техният смисъл, малките части, които се свързваха едно с друго и създаваха някаква потребност. За момичето частите тук бяха въпросите и тяхната структура.

- След като хората създават смисъл. Ако смисъл няма извън човешкото съзнание, ако хората не съществуваха да го създадат, защо Вселената все пак ще си съществува, каква потребност има тя, щом няма заключение? Лили събра смелост и създаде първия си въпрос...

- Какво сме ние, хората? Какво търсим? Защо толкова много ни облекчава думата „смисъл“? Какво е Вселената без смисъл, какво сме ние без смисъл?

  И ето въпросите просто си летяха, бяха очевидни и постепенно си следваха един след друг. Малкото момиче все повече се питаше, все повече получаваше интерес и превъзбуда. Все още не знаеше как ще завърши нощта ù, но знаеше, че ще намери някакъв парадокс, някаква хаотичност и гениалност във всичко това.

  Всеки знае, че постепенно нещата омръзват, ние, хората, винаги търсим нещо и след като го открием, губим интерес, търсим нещо ново, нещо вълнуващо и отново попадаме в парадокс, парадокса на хората, може би на егото. Накрая винаги осъзнаваме най-важното от това, което минахме през житейския си опит, но онова чувство не спира, именно безкрайността.

  Лили сведе глава надолу, подпря я на коленете си, сви се на топка, погледна между краката си и се усмихна, даже леко се засмя.