22.

На сутринта, тъкмо закусваха в трапезарията на голямата къща, се появи Иван и предложи на Нийл да го заведе на лов. Погледна към Ирис и добави:

- Ако искате, госпожице, може и вие да дойдете... Една разходка...

Джон веднага вдигна заинтригуван глава. Едно приключение? Тъкмо да има какво да разправя на приятелите в бара... Защото почти всичко друго попадаше под ветото на държавната тайна, а щяха да го разпитват... Пък и... Искаше му се да блесне – поне за малко, но да се открои сред групата...

- А аз бих ли могъл да дойда?

Иван се замисли. После каза:

- Джон, на лов не се ходи като на пикник. Извинявай, но малко хора ще свършат повече работа, отколкото шумна компания. Вземам тях двамата, ние сме трима...

После, изглежда му дойде друга мисъл, та добави:

- Но мога да те взема... Повече хора – извинете, няма как...

С което пресече желанието на Майкъл и Гарбър, вече надигащи се от столовете.

- Извинете, господа, обаче ви препоръчвам да си починете, да се подготвите за пътя... Тази вечер тръгваме. По-безопасно е да се движим в тъмното – въпреки че проблеми насам не сме имали...

“А къде сте имали?” – беше на устата на Джон, но реши да замълчи. Имаше възможности за питане, щеше да ги използва...

Групата от петима мъже и една жена излезе от малкото селище през тунела, водещ към изгряващото слънце...

Останалите се пръснаха – кой да поспи още, кой да стегне багажа. С това се заеха жените. Местните булки бяха им приготвили дрехи за из път. Вълнени, плетени и тъкани, солидни на вид, но леки и удобни. И за жените, и за мъжете имаше някакъв вид панталони – широки около кръста и надолу, впити от бедрата натам. Бяха им приготвили и дълги по метър и нещо пояси. Обясниха им на практика как трябва да се завиват, за да пазят топъл кръста.  Едната жена, подсмихвайки се, им обясни, че здравият кръст е основа на семейството. Иначе – изневери, изкривявания, педалиране... Чорапите също бяха от вълна, отгоре им показаха как трябва да сложат специални парчета плат – заместващи кончовите на обувките. А за краката предлагаха уж тънки, а всъщност много здрави и удобни “царвули” с твърдото, трудно “ъ” в първата сричка, направени от кожата на някакъв звяр...

Отгоре трябваше да сложат ризи, над тях фланели, а върху им – наметала. Бяло-черни, тежки, но позволяващи на човек да извършва всякакви движения под тях...

В неголеми кожени торбички беше приготвена храната – сухо месо, изсушен хляб, малко пресен. А за поясите бяха подготвени специални манерки от изсъхнал плод, побиращи около два литра вода...

Майкъл реши да огледа селищата в гората. Към него се присъедини Гарбър, който с остър професионален поглед преценяваше обстановката, подходите, възможните изходни точки...

Къщите, в които бяха приютени, се намираха в източния край на гората – ако се съди по проникващите през клоните слънчеви лъчи. Тук бяха пет, но на петдесетина метра от тях имаше още три струпвания – пет, четири, шест къщи. После тунелът продължаваше да се вие на запад, докато стигаше друга група скали, където имаше много домове – Гарбър преброи дванадесет, но със сигурност зад дърветата се криеха поне още десетина...Което не съвпадаше с казаното от Иван за стотина жители. Но гостите разбираха защо домакините им бяха сдържани и не дотам откровени...

Българите имаха, по всяка вероятност, и някакви скривалища – със сигурност в скалите, но отвън не се разбираше къде са пещерите. Два извора минаваха през зелената площ – единият избликваше при “тяхното” селище, другият до голямото. Сливаха се на малка, но светла поляна...

Някъде от очертаващата се близка долина се чуваха шумове – разговори, животински звуци. Налучкаха пътеката и скоро излязоха от гората. Долината не беше малка – през нея протичаше река, широка на места пет-шест метра. А наоколо се зеленееха градини. Дървета, зеленчукови стръкове, дори малко лозе във високия край...

Реката се спускаше през двуметров водопад и се разливаше в ширнало се поле.

На него видяха нивите, които даваха хляба. Или по-скоро – една голяма нива. Самите обстоятелства бяха принудили планинците да приемат своеобразната комуна – обща нива, общи градини, общ труд...

Полето, разбира се, се виждаше от космическите апарати, но не беше по-различно от много други, проснали се на тая височина около планината.

Двамата така бяха вперили очи към работещите двадесетина души долу, че не усетиха кога до тях се е доближил широкоплещест мъжага. Той им посочи полето, после нагоре и на лош американски обяви, че трябва да се връщат – не е хубаво на снимките да се виждат нови лица...

Майкъл се зачуди как тия хора, върнати век или дори два назад, са научили за Всеобщата космическа система, но не разпитва, а се подчини. Макар и с неохота, и Гарбър го последва...

По вече познатия път се върнаха обратно. Пред вратата на стаята Майкъл погледна спътника си и открито запита:

- И сега, мистър Гарбър, как смятате да докладвате за видяното?

Гарбър се поусмихна:

- Не забравяйте – това е професията ми. И аз служа на държавата ни така, както умея. И както на нея й трябва...

После спокойно влезе в стаята си.

Майкъл също се прибра – замислен. Тежката бръчка не слезе от челото му нито при вида на надигащия се Тиодър, нито при първите думи, които раненият най-после изговори...

23.

Групата, начело с Иван, се отправи вляво от посоката на изгряващото слънце. На север, както машинално отбеляза Джон...

Водеше ги нисък, пъргав, въоръжен с дългоцевна стара пушка мъж. После се движеше Иван, следваха го американците, колоната завършваше третият българин – среден на ръст, но с много широки рамена. Въпреки това, и той, както останалите му другари, стъпваше почти безшумно...

Изкачваха се все по-нагоре... Скоро поеха по тясна пътека, която с труд преодоляваше скритите в храстите рътлинки. Изглежда по нея не се минаваше често, затова беше и пообрасла с треви и човек трябваше да внимава да не се спъне в изсъхнал миналогодишен корен...

По едно време водачът спря и посочи малка ниша в храстите.  Иван кимна, махна на Нийл и Ирис и ги поведе натам. Спотаиха се в засада, а останалите продължиха...

Скоро водачът посочи друга ниша и Джон, заедно с вървящия зад него българин, се вмъкна сред храстите. Отвън не се забелязваше, но отвътре беше устроено от природата и човека цяло ловджийско гнездо. Та чак имаше две струпани купчини камъни – разположени във вид на кресло. Диво, странно – но удобно. Двамата седнаха и зачакаха сигнал. Водачът им през това време изчезна някъде напред...

Минаха десетина минути, половин час...

Чу се лек писък и българинът стана, остави настрани пушката и взе скритите предварително лък и стрели. На Джон посочи две къси копия – нещо средно между асегай и ловджийско леко копие. Джон взе едното, заби го в пръстта, после премери второто, прехвана го в средата и го залюля. Да, добро беше... Стига да имаше къде да го хвърли...

В този момент на поляната се показа сърна. Джон я разпозна – беше виждал животни от тоя                            вид в зоопарка, а като малък дори плака над класиката “Бамби”...

И сега трябваше...

Разнесе се тих цвъркот, после още един...

Българинът пусна стрелата...

Някъде отдясно излетя още една, а третата порази животното зад плешката, когато то се опита да скочи...

Инстинктивно Джон метна копието и, без да погледне дали е улучил, посегна за второто...

Българинът сдържа ръката му...

На поляната сърната лежеше – даже не подритваше, трите стрели стърчаха от тялото й, а копието на Джон се люшкаше на около метър от главата й...

После беше малко неприятно...

Ловците окачиха сърната на един клон, разпраха я, изсипаха вътрешностите, сетне широкоплещестият я метна на врата си...

Ирис гледаше в храстите, по очите й личеше, че е плакала. Нийл се беше взрял в лицето й и нещо тихо й говореше...

Джон разбра – ловът си беше лов, но основната цел на Иван беше да поговори с двамата желаещи да останат. И бяха разговаряли...

Джон не знаеше за какво – предполагаше, а разбираше и ставащото: момичето се примиряваше с крайния резултат... Бъдеще в този див край, сред тия – мирни, добри, трудолюбиви, но далечни на световната американска цивилизация, хора...

Не каза нито дума, тръгна след махналия му Иван...

Сега го чакаше подобен разговор...

Седнаха на повален от годините едър ствол на огромен дъб. Иван го погледна право в очите:

- Джон, няма да крия – и тия няколко дни, когато сте тук, на нас ни се налага да напрегнем малко сили и да спестяваме от храната си – за вас. Мястото е дивичко, нивите не дават много зърно, налага се да изпращаме търговски експедиции чак в равнината... Казвам ти го, за да оцениш предложението ми...

Джон го погледна с очакване. Няма да е шпионаж – за какво са на едно малко племе някакви сведения чак от Ню Йорк. Тогава?

- Останете с Джейн. Ще ви дадем къща, ще се включите в живота ни. От теб ще стане добър ловец, Джейн ще се грижи за децата – имат нужда от знания, трябва и езици да научат...

Това Джон не беше очаквал...

Да го поканят... Да, в малко племе, при умиращ народ – но явно за тях той беше ценност. Сам по себе си – не като представител на фирмата...

Интересно предложение...

Планината, гората, водата, въздухът, храната...

Но – никъде не видя телеекран, не зърна компютърно устройство – та ако ще и от най-старите, не чу дори шум от радио...

Отделно, че щяха да му липсват атмосферата, приятелите, средата...

Поклати глава...

- Благодарен съм ти за поканата, но... Разбери – ние имаме друг живот. Различен... А освен това имам и задължения към държавата. Не съм убеден, че ще ме посрещнат с радост, обаче трябва да се явя пред властите, длъжен съм да отида и да изчакам решението им...

- Решението? За какво?

- За мен, за Джейн... За бъдещето ни...

Иван погледна замислен в краката си...

- Знаеш, че рискувате, нали? Особено след унищожаването на трифибията...

Джон вече беше убеден:

- Нищо лошо не сме направили... Мисля, че и държавните органи ще го разберат...

Иван скептично промълви:

- Дали? Ха дано, но...