Бях насаме с мислите си. Оглеждах стаята, библиотеката и прилежно подредените в нея книги; картичките от изминали рождени дни също бяха там, както, и снимките, събрали толкова много спомени и болка...
Чувствата в душата ми се надпреварваха кое по - напред да ме залее и кое на свой ред да ме погуби. Толкова много чувства. Толкова много спомени. Още повече погазени и захвърлени в нищото мечти, забравени...
Знаех, че ще бъда кратка днес. Нямах повече в себе си (изоставих се някъде по пътя на връщане) ...
Всичко, което имах и всичко, което беше останало от мен се побираше в един куфар - дрехите; четката за зъби; бурканът с хубавите неща случили се тази година; "Сини очи, дълбоки очи"; тефтерът, който е винаги под ръка (да записвам всяка една мисъл); чувствата, мечтите, надеждите, копнежите ми и... Ти
Но какво говоря? Можех да кажа само "Ти", защото всички висши сили са свидетел на онова, което си ти за мен...
Зарових лице в дланите си (обожавах да сядам между краката ти, да галя кожата ти и да отпускам съзнанието си, докато пушиш, и пиеш бира) и поклатих глава: "Как беше възможно така да си хванала сърцето ми?"
Облегнах главата си назад и си спомних досегашния си живот, който беше преминал през всички възможни фази, през които можеше да премине. Няколко сълзи се стекоха по лицето ми, спуснаха се по бузите, надолу по врата и се удавиха там, откъдето бяха тръгнали, а именно от дълбините на разбитото ми сърце...
Затворих очи и се усмихнах - там беше, и ти (със силно-нежното си прегръщане, което сътворяваше цял нов свят).
"Има те!", казах на себе си и мислено те целунах

Послепис: (при)легнала си на сърцето ми, а аз на лявото ти рамо. И заспивам с усещането, че сякаш ние сме изобретили любовта