Така ми каза ти. Думите ти сякaш успяват да продупчат бронираното ми съзнание. Не е защото ми липсваш. Не ми липсваш... или поне така си повтарям. Осъзнавам, че от теб остана само това. Спомени и думи.
Намразих те. Не можах да излъжа отново. Разкрих се. Пред теб бях отворена книга, а ти обичаше да четеш. Може би успя да ме разлистиш, а може би не съвсем. За теб бях „спомени и думи” а ти? За мен ти бе действия и бъдеще... Да, моето мечтано бъдеще. Перфектният човек. Затова ти успя да забравиш всичко с лекота и да продължиш да живееш... а аз? Аз понякога пиша и спомням си. Лошо е!? Не, далеч не е... аз така живея. Чрез спомените описвам думите, а с думите рисувам бъдещето си. Нека отново да звуча нелепо. Критикувай, аз не те усещам. Гласът ти е безмълвно оглушен от болката. Очите ти са загубили блясък и цвят. Не съм подвластна на обичта си към теб. Не и днес. Разруши се всичко. Неусетно и болезнено Тъмнината превзе чувствата, но не и спомените. Отне ми усмивката, но не и думите...
Не усе ...