Удавени в усещането си за грях. С протягащи ръце към паралела. Скрихме онова, което изпитахме, избутвайки го назад в душите си. Представихме го с други думи, за да не се наречем слабост. Нека... се надсмиваме над това кои сме! Има ли част от нас в героите ни? Ти и аз знаем много добре.
И ми е малко тъжно. Сякаш страницата остана наполовин изписана, а голото поле долу търси думите си в непрогледна мъгла. Представям си колко редове сме създали, после зачеркнали, поправили, изтрили. А за теб и мен – там на повърхността е все тъй пусто. Все тъй глухо. Призрачно мълчание.
И ти спестяваш. И аз не се обаждам. Наметнахме дрехата на „приятно разсеяните“. Всъщност... онова енергийно поле, което се завихри в бурята на очарованието, е все още там. И ще бъде, знам. Но въпросът е „Как“. Как ще те погледна? Как ще ме погледнеш? Ще стоиш ли в другия ъгъл? Ще бъда ли на последната маса? В дъното... Ще минаваш ли покрай мен, сякаш съм невидим? Ще търся ли вниманието ти с тъжните нотки на моето кафяво?
Прибирам чувството, което не мога да опиша. И продължавам. Сякаш онова, онова, което си „казахме“ последно не съществува. Не искам да го мисля. И не искам да ме трови. Защото...
Там, в реалността, сме по-истински и живи. Там общуваме на друго ниво. И вярно – думите почернят, но ще ти кажа. Няма да го позволя. Не искам. Ти усети, аз прихванах. Аз усетих, ти премълча. И беше правилно.
Не, това не е разминаване. Обединено е в една обща мисъл. Просто е оставяне по течението. А не плуване срещу него. Така е по-добре. Ти си прекалено дискретен човек. А аз – доста емоционален. Ти говориш в тишината. Аз обичам да я будя и обличам.
Дали е грешка този текст? Не искам да сме непознати. И до неизреченото ще се добереш. И недовършеното ще ни се случи. Формите са много. Изборите... само два.
Твоят избор е мое отражение. А перото ти... ще го чета. Защото е хубаво и ти е двойник. Лирично, като самата теб...