От известно време Хирурга съсредоточено наблюдаваше как от чешмата на двора му се редуват мънички капчици вода. Това събитие само по себе си не го дразнеше толкова , колкото го натъжаваше. Не че щеше да се изразходи определено количество вода или за пореден път трябваше да сменя самото кранче. Просто обичаше всичко да си е по местата, за да може мислите му да не се отклоняват от работата му, в която да си прецизен имаше жизненоважно значение. А него си го биваше, даже много повече – от доста време му се носеше славата на експерт, уважаван и многократно награждаван при това. Опасно в очите на околните, заниманието му за него самия представляваше цялата вселена. Харесваше му и не допускаше грешки, именно защото под напрежение усета към детайла и дисциплината му достигаха изключително високо ниво. Факт, благодарение на който все още сърцето му биеше в гърдите, защото работата с експлозиви определено не беше за всеки!

          Хирурга притежаваше предвидливост на която можеха да завидят дори отявлените ясновидци. Малко кранче в самата бетонна основа на чешмата, прикрито добре от саксия с цветя, от доста време насам привличаше погледа му. Наведе се бавно и плавно го затвори. Капките спряха. Изправи се и търпеливо зачака да види дали нещо ще се случи. Може би с цел да запазят равновесието или поради каквато и да е друга причина, която не можеше да си обясни в момента , но капчиците се прехвърлиха върху малкото кранче и една по една започнаха да овлажняват земята под него. Изражението му подсказваше че вече беше стигал до тук не един и два пъти, но все пак с надежда пробваше дали нещо нямаше да се нагласи от само себе си този път. На масата вътре в къщата му го чакаха нови видове съставки, с които от доста време му се искаше да се позабавлява когато е свободен. Този ден обаче коварно му поднасяше малка изненада и дълбоко в неговото съзнание някой услужливо запали кибритена клечка.

          Влезе в работното си помещение, което се намираше под земята и представляваше малък бетонен бункер. Залови се за работа. Носеше му удовлетворение. Особено бързо се привърза към новото вещество. Миризмата му беше толкова приятна и освен че го унасяше, също и подобряваше значително концентрацията му. Въпреки известните странични действия беше получил утвърдителен отговор, че е безопасно за здравето. Всъщност то се добавяше към сместа, специално с цел взривяването на метални конструкции. Сравнително в този ред на мисли, вглъбен в заниманието си и забравил за всичко друго Хирурга започваше неусетно да напредва със задачата. Кап... . След като смеси внимателно всички материали в хомогенна смес, се залови да я разпределя на равни части. С обиграни движения слагаше от нея върху везната и добавяше или премахваше за да получи точното тегло. След това я поставяше в специален плик. Кап... . Спомни си как един път с негов колега бяха забравили да сложат един от компонентите и още го обземаше срам от последствията тогава. На официалното откриване на нов път, трябваше да бъде взривена голяма скална маса. Пред медии и важни клечки крайния резултат представляваше едно глухо „пук“, последвано от падането на дузина малки камъчета. Кап... . Не знаеше как и защо не го изгониха тогава , но си спомняше добре, че се зарече да не се дъни никога повече и ето го сега – специалиста на предприятието. Кап... .

          Отиде спокойно отново до чешмата и погледна крана под нея. Продължаваше да се стича вода. Върху пламъка на малката кибритена клечка грижливо бяха добавени шепа сухи борови иглички. Отвори шахтата с водомера. С надежда задържа погледа си известно време върху голям ръждясал кръгъл кран. След като събра достатъчно смелост го завъртя колкото се можеше по-внимателно почти до самия край. Малкото кранче спря да сълзи. Големия засега се държеше, но естествено му трябваше време за да се докаже. Хирурга умееше да си уплътнява времето и затова слезе отново в бункера за да се разсее и да си довърши работата. Предстоеше да потопи пакетчетата в специално приготвена „водна баня“ , която всъщност представляваше втвърдител и нямаше много общо с водата, освен сравнително течното й състояние. Кап... сети се за крана. Освен че мразеше да чака , не обичаше и неизвестните в едно уравнение. Провери дали пликчетата са надеждно сгънати и затворени и нареди няколко от тях върху приспособена стойка на няколко нива. Кап... нямаше добри предчувствия. Поради липсата на 100 процентова концентрация се наложи да провери няколко пъти пакетчетата върху стойката преди да я сложи в кръгъл съд много приличащ на железен бидон. Така. Сега отново се налагаше да изчака определено време, затова излезе на чист въздух и нетърпеливо се отправи към водомера.

          На пръв поглед всичко изглеждаше добре. Сякаш крана отвръщаше на погледа му горд, че си е свършил работата. Бетона под него изглеждаше сух освен влагата на места просмукваща се от още мократа почва след зимата. Някаква подтисната радост диво започваше да се разнася из кръвта му и подтикваше мозъчните му клетки да се разтанцуват. Изглежда вече можеше спокойно да се отдаде на любимото си занимание без нещо да го разсейва. С налудничава усмивка на лице се запъти към здраво укрепеното си... кап... работно място. Първоначално нещо вътре в него болезнено се срина, но бързо премина в силна омраза спрямо последните събития от този ден и по специално към чешмата, при която бързо се върна с бушуващо сърце в гърдите. Клекна и се загледа внимателно вътре в шахтата. По тънък конец от старите калчища, увити около тръбата, много бавно се сцеждаха мънички капчици вода. Накрая на конеца се събираха в една по-голяма капка, която плавно се отлепяше и спокойно падаше на земята. Към боровите иглички внимателно бяха добавени множество тънички съчици.

          Има едно състояние на нервната система, при което тя инстинктивно търси начини да се самосъхрани от претоварване. Хирурга в момента просто не разбираше какво се случва. Плановете му за деня бяха съвсем различни, а липсата на контрол върху събитията го водеше към пълен ментален срив. Изживяване, напълно ново за него. С изненада установи колко бързо и сръчно напълни раницата си с експлозиви и излезе през портата. От пощенската кутия стърчеше плик, който той по навик взе и започна да отваря, но така и не го прочете. Хвърли го на земята, където лекия вятър го залепи за декоративната „стена“ от храсти. По малка пътечка през гората стигна до масивната желязна ограда на завода, в който работеше. Прехвърли раницата и после я прескочи. Стигна до двойка огромни тръби, около които имаше разкопано място. Неговата цел. Главния водопровод на града...

     - Искаш да кажеш че цялото това огромно място е било унищожено само от една раница с експлозиви? - с голяма доза съмнение в гласа си възрази Дукесата.

     - Да – спокойно отвърна мъжът с кученцето, като дозата убеждение в гласа му загатваше че е възможно да е присъствал на това трагично събитие.

     - Добре де , нещо не разбирам, доколкото съм чувала завода е бил много голям, просто не ми се връзва. Чак пък толкова да е бил силен взрива! - не спираше да разсъждава на глас младата жена, докато за пореден път метна малката гумена топчица на кучето.

     - Взрива е бил доста силен, но не достатъчно за да разруши всичко, права си – загадъчно не довърши мисълта си спътникът й. На външен вид го докарваше около средната възраст, а дори и злите езици се възхищаваха на способността му да разсъждава трезво дори и след три големи водки рано сутринта.

     - Е какво е станало тогава? - слаби пръсти отметнаха руси кичури, разкривайки напрегнато в очакване красиво лице.

     - Ами просто не е взривил водопровода...

     - А какво? - вълнението в гласа й нарастваше! Пискливо и развълнувано джавкане я извади от унеса за един кратък миг, но напълно достатъчен за поредно мятане.

     - Всъщност е пратил по дяволите главния газопровод на завода, цялото място е било газифицирано! - почесвайки наболата от дни брада най-накрая изплю камъчето мъжът...

     - Леле майко!

     - Тръбите са достигали до всяка една сграда, администрация, цехове, отопление, печки, машини , каквото се сетиш. - донякъде тонът му се доближи до този на екскурзовод на обиколка из древна забележителност. Известно време продължиха мълчаливо да вървят. Ято птици излетяха в синхрон от короните на дърветата , подплашени от неизвестен източник.

     - Добре де защо го е направил? - с известна тъга в гласа попита по инерция Дукесата, опитвайки се да вземе топката измежду зъбите на малкия разбойник.

     - Мислел си е че като взриви тръбите ще спре да му капе чешмата, изобщо не е знаел какво прави, бил е от доста време под въздействие! - поясни замислено дърпайки от цигарата си доволно почерпения човек. - Е, аз смятам тук да си допия водката. - довърши той.

     - А аз смятам да се разбързам че съвсем се унесох с тази история – шеговито уточни русата мацка – благодаря че ме изпрати... и приятно пийване – му пожела тя и махвайки с ръка се отдалечи.

          На самотната пътека, под короната на дърветата, покриващи като свод стария обрасъл с растителност асфалт, останаха едър , леко брадясал мъж, с допустимо изпъкнал корем и малко игриво кученце, което лаейки побутваше гумена топка в краката му. Ято птици отново излетя подплашено от нещо, само че този път доста по-близо. На стария Тирбушон му се счу шум като от настъпване на съчки, но от непрекъснатия лай не можеше да бъде сигурен. Наведе се, взе малката топка от земята и я запрати навътре между дърветата. Неговият любимец се изгуби в храсталака и не след дълго лаенето му замря. Тирбушона допи малката си водка, дръпна от догарящата си цигара, пусна я на силно ерозиралия път и внимателно я загаси с обувката си.