Канеше се да вечеря, когато на вратата настоятелно се почука. Отвори. Въоръжени мъже мълчаливо стояха около къщата. На прага приятелката му говореше през сълзи, но той не разбираше и дума. Просто долови мисълта. Искрено съжаление, липса на избор. Семейството й, в смъртна опасност. Всички сме разкрити... Излезе на пътя, видя каретата . Два впрегнати коня, кафяви. Покрита с брезент. Всеки знаеше какво значи това. Вкарват те вътре, слагат ти инжекция и никога не излизаш жив. В този миг се паникьоса. Втурна се обратно в двора и побягна надолу покрай къщите. Дотук никой не го спря, но очакваше куршум в гърба. Подмина постройките и се спусна още надолу без да види никой от пазачите. Стигна до реката, където след като я премина, видя едно от кучетата свито на кълбо. То понечи да стане като го видя, но той му каза че всичко е наред и го успокои. Първоначално реши да бяга направо през гората, но вместо това сви наляво по течението. Стигна до изоставена фабрика с големи колони. Незнайни за него съоръжения отвръщаха мълчаливо на погледа му. След като разгледа набързо, я подмина. Стигна до голям каменен зид охраняващ изоставена плевня. Направиха му впечатление няколкото сухи дърва, с които евентуално да се сгрее. Можеше известно време да се укрие тук, но засега предпочете да бяга. Края на селото завършваше с терасовидни полянки, покрити с тучна зелена трева. Там дочу разговор между мъж и жена с куче и от приказките им разбра че го търсят, но те не го забелязаха. Явно имаше и цивилна потеря...

          Бронята се събуди скован от студ. Цяла нощ прекара в търсене на Бармана из парка - едно от честите названия на огромното изоставено пространство по средата на града. В един момент го зърна как влиза през едни храсти в гората и после изчезна. Така и не го видя повече, сякаш се изпари. Обиколи няколко пъти около мястото, но там дори нямаше и пътека. После се лута без посока, с надеждата да чуе нещо или ако извадеше късмет направо да срещне приятеля си някъде. Накрая вече уморен, се насочи към добре познатите за него места, където легна на една пейка. В момента четеше надпис, издълбан в отдавна загубилото боята си дърво - „ Рано или късно гласовете побеждават“! Надигна се и седна, намести се удобно. Не му се ставаше особено много , но имаше чувството че студът вече обхваща и костите му. Въпреки това реши да прегледа нещо интересно из нета. Една от главните новини веднага привлече вниманието му. Сектата „Сляпо Правосъдие“ предаваше на живо. За пореден път се канеха да екзекутират публично престъпник, на когото му се е разминала присъдата, заради пропуски в съдебната система. В случая - един от убийците на младо момиче от преди години. Закачулена фигура в червено и черно, величествено разперила ръце в страни, даде знак за тишина.

     - Все пак ще ти бъде даден шанса, да докажеш невинността си в честен двубой, срещу един от нас – закова като с пирон, обява на дърво думите, умишлено мутирал от ефекти глас – някакви последни думи? - допълни просто за статистиката, на фона на смълчаната тълпа.

     - Моля Ви се простете ми – почти през сълзи, с изкривена от ужас физиономия, изричаше слабичко момче , докато гледаше към жена с каменно, изпълнено с ярост лице.

     - Каквото и да стане , нищо не може да ми върне момичето – отвърна тя – за мен важното е да съм сигурна че няма да се радваш на живота, докато тя се върти в гроба изрод мръсен.

     - Моля Ви се имайте милост, нямаше какво да направя, не можех да се откажа , другите после щяха... силна пестница в ченето прекрати цивренето и с цел то да не продължи, в устата му беше напъхан голям парцал, безмилостно и многократно омотан отгоре с лепенка. Това моментално се отрази зле на дихателната му система, в следствие на което започна рязко да си поема въздух през носа.

     - Е, госпожо, мигът на вашата справедливост настъпи. Можете да изберете оръжието за екзекуцията! - Жената се наведе към ухото на едрия маскиран мъж.

     - Добре! Решението е взето! За да бъдем максимално справедливи, този човек ще бъде умъртвен чрез ножове. Така както клетото момиче не е имало шанс срещу трима мъже, така и този убиец ще се бори с голи ръце за живота си срещу нашия екзекутор, който ще държи по един нож във всяка от ръцете си. Време е справедливостта да възтържествува!

          Нещо изпука близо зад пейката. Бронята бързо намали звука и прибра телефона в джоба си. Малка черна муцунка се показа от храстите въртейки цялото си, също така черно тяло, в неконтролируема радост.

     - Черньо... къде си бе мойто момче, наред ли е всичко, спокойно спокойно, тихо, сядай или си легни тука да, само тихо – Шепнешком и галейки го Бронята успя да укроти палавото кутре. След като се ослуша няколко мига, извади отново телефона. Живото предаване продължаваше. В момента камерата показваше импровизирана предимно кръгла арена, цялата заградена с телена мрежа, хваната за колци. Не се виждаха сгради или пътища, само дървета. Разбира се, всеки се досещаше че е някъде в огромната площ на „мястото“ и не случайно, точно поради тази причина, всички присъстващи стояха в мълчаливо очакване. Не всеки имаше привилегията да попадне там. Сектата всъщност представляваше едно от най-тайните общества. На всеки повикан се даваха еднакви дрехи и обувки, за да не би да бъде разпознат от предаванията. Записите се гледаха често под лупа, в търсене и на най-малката улика. Все пак на тази сцена се умъртвяваха престъпници, успели по един или друг начин да заобиколят закона, които често се оказваха деца на високопоставени или богати личности, представители на властта и не рядко едри риби от престъпния свят. Членовете на сектата от една страна бяха под общо национално издирване, а от друга, имаше тлъста награда за главите им от повечето босове на подземния свят.

          Внезапно, точно като от нищото, задуха силен вятър и дърветата се огънаха под напора му. Бронята погледна нагоре, там клоните се оплитаха едни други, а жално скимтене привлече погледа му долу, към земята, където малка черна космата топка потреперваше от време на време. Това предизвика усмивка по загриженото му лице, след което отново насочи вниманието си към телефона. Вятърът ясно си личеше и на живото излъчване . Всъщност, си помисли той, тези събития можеше да се случват само на няколко километра от мястото където седеше. В момента група мъже с качулки внасяха осъдения в загражденията, който се дърпаше и продължаваше да издава пискливи звуци, но все пак леко заглушени, поради добре овързаната му уста. След като го хвърлиха вътре, той инстинктивно се замъкна до мрежата, където започна да се озърта паникьосано. Проехтя гръмотевица. Черна фигура се размърда от центъра на арената , доскоро удобно облегната на голямото кръгло побито дърво намиращо се там. Запъти се право към жертвата . Мощни светкавици премигваха осветявайки всичко наоколо. Черньо се скри под пейката, точно преди поредния силен гръм. Екзекуторът започна да налага с пестници жертвата си до момента, в който цивренето й замря. Свита до телта, протегнатата й ръка в опит да се предпази от ударите, бавно се отпусна на земята. Черната фигура се наведе, сграбчи я с две мускулести леко разкървавени ръце и така започна да влачи тялото право към средата на арената. „Кола на позора“. Там връзваха всеки, който нямаше смелостта да се бие за живота си! Леко заръмя. Капки падаха върху отпуснатото тяло, стоящо изправено само заради добре стегнатите въжета, държащи го към масивното дърво. Свести се от студена вода, излята от кофа право в лицето му. За миг дишането му отново се учести значително. Екзекуторът стоеше срещу него и го гледаше, стиснал по един нож във всяка ръка. Просветване и не след дълго гръм. Замахна...

          Изведнъж телефона иззвъня силно, на фона на тишината наоколо и на на мястото на арената се появи усмихнатото симпатично лице на Дукесата. В бързината Бронята го изпусна на земята, като преди това все пак успя да докосне на правилното място, поради което в момента слушаше разтревожения женски глас от разстояние и почти нищо не разбираше.

     - ... Разбираш ли? ... чуваш ли ме, къде си? - продължаваше през сълзи тя.

     - На нашта пейка съм, кажи ми пак какво е станало? - Гласът му, въпреки нарастващото напрежение звучеше максимално тихо.

     - Отвлякоха баща ми, взеха го от кафето малко след като си тръгнахте, направо ще се побъркам, не знам какво да права

     - Идвам да те взема – вече почти тичайки отвърна Бронята. За миг забрави какво е гледал досега , но все пак реши да види. На фона на засилващия се дъжд се виждаше празно заграждение. Безжизнено тяло висеше на въжета държащи го за масивно дърво. От друг, по близък кадър, ясно си проличаха дупки от куршуми по лицето и тялото. Постепенно, насъбралата се локва от кръв под него, започваше да се слива с едрите капки вода.

     - Какво по дяволите?