(Нещо като писмо)
- Здравей, Тишина! Как си? Много отдавна не сме си говорили с теб.
Да ти кажа не осъзнавах колко много си ми липсвала...
Добре де признавам,
че аз избягах от теб...
Беше ме страх
да чуя мислите си...
Когато беше наблизо се обръщах на другата страна и предпочитах шума, но всъщност в него винаги търсех теб...
Ти чакаше търпеливо
момента на осъзнаване.
Нито веднъж не се разсърди,
че те пренебрегвам, че те хуля,
че те отричам...
Да не би да си влюбена в мен!?
Кой би бил толкова благосклонен?
Кой би ми дал годините от които имах нужда без да си тръгне?
Не... Не е възможно... Не вярвам...
Нима съм те наранила?!
Хей, Тишина, кажи нещо де!
Стига си мълчала...
Виждам доволното ти изражение...
Да, върнах се,
искам отново да сме заедно,
признавам грешката си
и те моля за прошка...
Но защо продължаваш да мълчиш?!
Ясно...
Сега е мой ред нали?
Добре съгласна съм,
защото си го заслужих...
Тук съм... Ти къде си!?
Ще чакам колкото е нужно...
- Здравей, Тишина...
***
Тя продължи да говори
на образа си в огледалото...
5 Април 2020г.
©Екатерина Глухова - Негримирана Поезия
© Екатерина Глухова All rights reserved.