Когато стари хора ти кажат някоя мъдра мисъл, или поучителна история, не отминавай, а се позамисли, и си речи: „Сполай Господи!“. В нашето село имаше една такава стара жена, чийто живот беше оставил своите видими отпечатъци върху побелялата й коса, изгърбавената ѝ снага, и съсухрените ѝ от работа ръце. В уморените ѝ клепачи се виждаше кротост и мъдрост, а очите ѝ благо се усмихваха. Тя обичаше да разказва живота си, на тези които я наобикаляха, а гласчето ѝ от годините беше изтъняло като на момиченце. Когато разказваше, сякаш паметта ѝ беше на девойка, гледаше през мъничкото прозорче на малкото зимниче, в което беше живяло голямото ѝ семейство и изричаше цялата събрана мъдрост на пет поколения назад :
Много завистлива беше наша Бона, много нахална и нищо ѝ не постигаше. То не стига, че мъжът ѝ Данко все вървеше по прищевките ѝ, ми като видеше нещо у някой, и веднага искаше и тя да го има. Да ѝ се чуди човек, от къде у партиен кадър толкова много добродетели!? Имаше наша Бона една брато ...