Той беше там.
Чувах гласа му да ме вика. Такъв, какъвто бе приживе – силен, груб. Укоряващ, ядосан, разочароващ. Обвиняваше ме, че съм го забравила.
Аз разбира се, още го помнех. Жестоката любов, която те кара да се чувстваш щастлив, уверен, като краля на света и едновременно с това те подтиква да се молиш като последния просяк не се забравя. Любовта издълбава дупка в теб, която само другия може да запълни. И ако той не го направи, ти усещаш празнината, тя те разяжда отвътре като червей, усещаш как плътта се разлага, все едно вече си умрял. Любовта, която преди ти се е струвала като красиво цвете, издялкано от природата и контролирано от съдбата, се оказва пластмасово, когато се приближиш. Не можеш да го захвърлиш, то се е сраснало с теб. За да го убиеш, трябва да убиеш и себе си. Както направих и аз.
Но той беше там.
Чувах дишането му зад себе си, стъпките му към мен. Той не се опитваше да се скрие, искаше да знам, че идва, че някъде там, в онази поляна има ковчег, чийто мъртвец липсв ...