Толкова закъсняло е...
Ти идваш като закъсняла есен... Не разбираш ли, че тежко е. И непосилно. Не искам да дишам в миражите си. Не искам да дишам в кошмарните нощи. Като повяхнало бяло. И съсухрен преждевременно цвят...
Не виждам очите си красиви. Не ги виждам, както бяха преди. С щастливи точици, скрити в ъглите... и шепи горящи зори.
Искам да... искам да се превърна в обричане. Ще се обрека... на някого, някъде. И ще се препарирам в този уникален миг. И ще забравя винено-червеното ти повикване... Обезкостена. Жилава. Но раняващо пряма. Как успях да събера цялото ти заричане в едно-единствено купче лед? Непотъващо...
Мразя жалкия ти разум. Мразя синхронени погубвания. И мокри мигли. Хаотични. Изгарящи в последен ред... на душевно-изтерзани същности.
Ще ми дадеш ли за последно багрите на оная игла? Тънката. Която те приспива с минимално движение. И те захвърля. В олекотеното царство, наречено безпаметност.
Нервните ми окончания са притъпени. И онемявам от безсилие... пред днешното толкова вчерашно сега. Куршумите ти жадно хапят. И се наслаждават на кръвта. Венозно-чиста. И светеща. Заразяваш я със страховете си. Тръгни си.
Защо не ме погали със лъчистото, когато чакаш те? Когато подреждах си ръцете в кубчета... от дълбините на потенциалния си героичен свят? Когато сричката в устата ти ми бе достатъчна. Искаше да фанатизираш голотата ми. И успя. Във сухожилия.
Помниш ли онази песен във влака? Онази, с пеперудена душа, която ти показа как ще те обичам... Сякаш е на светлинни кръстовища от моето тук... А лентата е срязана някъде по средата. И липсващото късче се усмихва ехидно.
Не събуждай във мен дните. Онези крехко-щастливите. Съзнателно изритани в някой приспан кът. Всичко е толкова късно насилено. И къса. Неизживяно. Както при несправедливо неусетен, а последен път...
© Ралица Стоева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Агресия, гняв, страст, ревност, болка, щастие... Жестокост! Така е в любовта- всичко е крайност.
-
Силни сравнения!Предала си чувствата си по неповторим начин!Браво!
-
Закъснялото време не чака,
нито закъснелите ни човешки мечти.
Това е - да изпуснеш влака,
а после да търсиш от него следи.
Билетът в ръцете да пари,
да пита: "Сега накъде?".
А сивото на олющените гари
да къса парче по парче
от твоето малко сърце.
Това го написах преди време на приятелка. Изпращах я, а сивото на гарата тежеше и се впиваше като куршум в очите и. Там нямаше точици, така както в твоите. Перонът на гарата болеше, като непреболедувано изгубване. Часовникът тиктакаше монотонно, а стрелките не помръдваха. Тя се взираше там в хоризонта и потъваше в незабравата. Беше убодена от хиляди игли - безцветни. Не чувстваше вените си, кръвта и беше вледенена. Не искай кубчета лед те са нетрайни, изгубват се в стъпките и пепелта наслоена от несбъднатото. Не обръщай гръб на закъснялото есенно. Там има слънце и крехка топлина. И птици, които не се страхуват от студа. Просто го изживяват със сърцето си зъзнейки в спомена за лятото. Открий мига дори и в есенния дъжд, неизплакан като сълзите ти, за да чуеш мелодията на колелетата на влака и чакащите пътници. Закъснялото време не чака. Не го изпускай!
Браво, Рали! -
"...Куршумите ти жадно хапят. И се наслаждават на кръвта. Венозно-чиста. И светеща. Заразяваш я със страховете си. Тръгни си..."
Страхотна образност,думите ти попиват.Жестоко е!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
