Така се случи, че любимата ми братовчедка Мичето и мъжът ù Панайот ме помолиха да напиша нещо за нашето общо детство. Ти можеш, казаха ми те. Колко е трудно. Не защото нямам думи за спомените, а защото това с думи не се описва. Описва се със сърцето. И все пак ще опитам.
Черганово, това за нас е пътнишкият влак от централна гара София, който чакахме цяла година. Вечерта, преди да заминем, с брат ми си мислехме, че няма да можем да заспим от желание да сме вече пристигнали. Купето с непознатите, които винаги казваха: Каква нежна и млада майка, а такива пораснали деца. Искрите от черния локомотив, които ни влизаха в очите, търкахме ги с шепи и отново главите бяха навън. А всяка гара, макар и малка, я записвахме, защото ни приближаваше до нашето лято, изпълнено с толкова събития. Всичко бе отрано премислено и преживяно. Не се случваше така, както си го мечтаехме, беше още по-хубаво.
Аз бях момчето от Голямото село- с топката. Тази кожена топка, която събираше децата дори от крайната махал ...