Тополите

      Вървяха двама хора, едно момче и едно момиче и се вслушваха в галещият косите им вятър. Вървяха двама хора между тополите през пролетта и се любуваха на падащите пухчета които милваха нежно лицата им. Вървяха двама не хора, а влюбени потънали в любов и завладени от любов, все неща така непонятни за света, за живота, за човека, все неща без които не може. Единият от тях се опита да каже нещо, но бе възпрян от другия, от красотата на човека който вървеше редом с него. Пухчетата продължаваха да падат и да се потапят в студената вода на Дунава, а двамата хора седнаха да си починат облегнати на едно дърво. Потънали в дълбока целувка двамата влюбени – единият момче, а другият момиче мечтаеха за живота, за света, за хората и най-вече за тях. Нито един не промълви, беше ги страх че ще разрушат хармонията която ги бе обгърнала. Мъчно им бе че ще трябва да се разделят скоро, но им бе и щастливо че са заедно и че могат да се порадват на този миг. Вечно им се искаше да продължи момента ала и двамата знаеха че след няколко дена той ще напусне света на живите и ще остане единствено онази негова снимка, с хубавата риза и карираните панталони. Бе болен от рак и докторите му бяха казали че ще умре след една, най-много две седмици. Отначало не желаеше да повярва но когато осъзна фактът че му остава много малко време, той й каза за лошата новина. Погледна го с онези своите сини като чели направени от стъкло очи и заплака на рамото му. Не спря да плаче докато вече не и останаха сълзи, които да рони по земята, искаше да умре заедно с него. Сега те седяха прегърнати, облегнати на една голяма топола, стройна и висока сякаш бе жив човек, замечтани за света, за хората, за живота и най-вече за тях. Друго не искаха да чуват или да виждат, искаха да са само двамата неразделни както е неразделно едно пеленаче от гърдата на майка си, както е неразделна нощта от деня, както е неразделна смъртта от живота. Да, ако наистина се бе случило някакво нещастие и някой от тях двамата бе умрял внезапно без дори да си кажат и едно последно “обичам те”, щеше да бъде по-леко и за двамата, но сега знаеха че всяко “обичам те” може да бъде последно и всяка целувка може да бъде заветна и да не се повтори отново и отново. Тя не можа да се примири с мисълта че любимият й човек ще си тръгне и ще отиде някъде където няма да бъдат заедно. Тя не можа да се примири с мисълта, че тя ще живее, а той – не! И така двама влюбени обгърнати от пухчетата на тополите, които галеха лицата им седяха под едно стройно дърво което приличаше на човек и се целуваха за последен път. Ако някога се влюбите ще разберете какво е! Тя извади съд пълен с някаква течност и с поглед му обясни че туй бе отрова, че туй бе спасение и за двамата. Той се загледа за малко в Дунава, в непрестанно течащата вода обгръщаща двата бряга на реката, погледна отново към нея, взе шишето и изпи течността до половината, а останалото го глътна приятелката му на един дъх, сякаш че не пие отрова а отвара за любов, да то наистина бе отвара водеща към вечната любов, която никой вече не можеше да разруши. Странно и на двамата им се доспа, сънят, който идваше щеше да бъде не пробудим, сън така сладък и омаен. Тя леко прокара пръсти между устните му и го целуна, умряха така обгърнати от пухчета заключени във вечната целувка на смъртта. Ако някога се влюбите ще разберете какво е!