Времето лекува душевните рани. Предният път ме излекува, и сега ще ме излекува. Въпросът е колко дълго ще продължи поредната терапия. Защото понякога на човек му е трудно да издържа.

Пак си мисля всеки ден за нея, но сякаш за по-кратки периоди от време и не ми идва да правя глупости, като да я следя или да бия мъжа й. Неизвестността вече не ме измъчва чак толкова. Все по-лесно се потапям в работата, а в свободното време съумявам някак си да изключвам натрапчивите мисли. Усещам, че животът ми навлиза в по-добър период.

Струва ми се, че чувствата ми към Мими се засилват. Много е мила и добричка, но в същото време за важните неща може да проявява решителност. Как само ме отряза, когато зашепнах в ухото й Името! Още се изчервявам като се сетя как се изложих. С Мими се виждаме почти всеки ден на по кафе. Ходим на кино от време на време. Споделяме си проблемите. Не сме си лягали от онзи случай, но ми се струва, че затоплянето на отношенията ни ще доведе до интимна близост. Започвам да си мисля, че ако заживеем под един покрив, ще сме щастливи и двамата. Не трябва да избързвам обаче. Нещата ще се наредят постепенно, от само себе си.

Но една вечер получавам обаждане от Нея и всичко се преобръща с краката нагоре. Виждайки името й на екрана, така се напрягам, че чак започва да ми се вие свят.

– Да – казвам с възможно най-неутралния си глас.

– Здравей. Как си?

– Добре съм. Нали нямаше да се чуваме повече?

– Щеше ми се да поговоря… с близък човек. Искаш ли да затворя?

– Не – казвам след кратко колебание. – Ти как си?

– Добре.

– Щом се обаждаш, значи има проблем, така че давай, разказвай.

– Звучиш ми някак … враждебно.

– Я стига! Просто съм се парил от нашите уникално объркани и странни отношения, таке че съм леко напрегнат.

– Трудно ми бе да събера сили да ти се обадя, след като те отблъснах така. Но ти ми влизаш в положението, нали?

– Влизам във всякакви положения аз. Разказвай…мила. Как си със здравето първо?

– Ами… не се получава, въпреки че мина толкова много време. Стигнах до едно ниво и сега го поддържам благодарение на рехабилитацията. Без патерици не мога да извървя и две крачки. Проклетите ми крака не ме държат, като дървени са. Нямаш представа … Както и да е.

– Какво казват лекарите от Швейцария?

– Какво, какво. Нов курс на лечение едва ли ще подобри нещата, това казват. Не че имаме пари…

– Все пак си много по-добре от преди. Опитай да си позитивна.

– Да, вече не се насирам. Голямо щастие, няма що.

– Хей, престани! Можеше и по-зле да е.

– Детето дори се плаши като ме види такава крива и мъкнеща се като пребита кучка. Мразя се! Мъжът ми непрекъснато е сърдит. Страни от мен. Яд го е, че не се оправям. Неговите тъпи приятели го бъзикат, че има саката жена. Никъде не ме извежда, срамува се от мен.

– Това е много тъпо. Изобщо не му се връзвай. Нали не ти посяга?

– Не. Когато ми посягаше, поне гореше от силни чувства, сега е студен като камък. Наистина ли чувствата зависят само от външния вид? Когато една жена е здрава, млада и красива, всичко е наред, не е ли, никой не й обръща внимание. Любовта е просто някаква си химия в главата, която с времето се разгражда и от нея не остава нищо.

– Не е точно така, много по-сложно е.

– В трудните моменти се разбира кой какъв е. А ти доказа, че си готов да си до мен, когато ми е трудно.

– Накъде биеш?

– Самотна съм. Дните ми са едно безкрайно мъчение. Просто имам нужда някой да ме прегърне и да ме утеши.

– Тогава се бори здраво и когато се възстановиш, мъжете пак ще са в краката ти. Пак ще имаш десетки обожатели.

– И ти ли се отказа от мен? И ти ли се погнуси от недъга ми?

– Защо говориш така?

– Защото си личи, че вече не ти пука за мен! Кле ми се в любов, а като видя, че нещата отиват на зле, пасуваш. Майната ти!

– Какво да направя, по дяволите! Имаш си мъж, дете, дом а и се разбрахме да преустановим всякакви отношения! Да не мислиш, че на мен ми е лесно!

– Сама съм. Ела и ме люби! – Чува се изщракване и връзката прекъсва.