Седим на пейката пред входа. Мими ме гледа стреснато, не може да повярва на думите ми.
– Искаш да не идвам повече у вас?
– Да, Мими, вече сме много по-добре, благодарение на теб, и нямаме нужда от помощ. Страхотна работа свърши, без теб …нямаше да се справим.
– Но на мен ми е приятно – отвръща тя невинно, по детски, и миглите и изпърхват.
– Кое ти е приятно?
– Как кое! Приятно ми е да се грижа за вас, нали си ми приятел – отвръща тя с глух глас.
– Мими, прекалено си добричка, а животът… понякога е суров с такива хора.
– Затова станах сестра, за да помагам на хората – казва тя, а след кратко колебание добавя – Тя ти е казала нещо за мен, нали? Какво?
– Каза ми, да. Вероятно ревнува от теб. За което не мога да й се сърдя обаче. Скоро тръгвам на работа, знаеш, така че ще се виждаме всеки ден. Но тя ти е много благодарна. Смята да наеме рехабилитатор и да продължи с упражненията
– Това е хубаво, лошото е, че ме мрази.
– О, я стига, Мими! Защо да те мрази? Само ревнува малко. Все пак тя зна ...