Телефонът ми звънва, докато пуша цигара след края на смяната. Поглеждам екрана. Непознат номер. Изведнъж нещо започва да ме човърка. Незнайно защо ми се струва, че ще е голяма грешка, ако вдигна. Секунда по-късно се отърсвам от лошото предчувствие и приемам обаждането.

  – Ей, гълъбчета, как я карате? – стържещ мъжки глас, който ми е познат, само дето не мога да се сетя откъде.

  – Какво? – отвръщам притеснено.

  – Попитах дали си живеете добре двамката. – Нейният мъж! Но той трябва да е в затвора! Как е възможно… – Ти да не си глътна езика бе?

  – Не желая да разговарям с теб.

  – Чакай, чакай, да не вземеш да затвориш. Имам да ти кажа нещо важно.

  – Я се разкарай!

  – Знаеш ли, започваш да ми ставаш симпатичен. Вече съжалявам, че те гръмнах, честно ти казвам. Ти си просто един глупак, щом си позволил на тази курва жена ми да ти завърти главата.

  – Не говори така за нея, гадино! Заслужаваш да гниеш в затвора до живот заради това, което й стори.

  – А, тук не е чак толкова зле, да знаеш. Но да не се занимаваме с глупости. – Тъкмо се каня да затворя, когато той изръмжава: – Пращам ти едно клипче. На имейла. Хвърли му едно око. Между другото… обърни внимание, че е заснето преди три дена. Хайде, чао. Много ви здраве… гълъбчета. – Преди да успея да кажа нещо, той затваря.

  Знам, че не бива да отварям видеофайла, но просто не мога да се въздържа. Моля се да не става въпрос за нещо, което ще обърка живота ми. Страх ме е да не загубя щастието, което съм постигнал през последните няколко седмици.

  Сядам в колата и пускам проклетия запис.

  Виждам празна непозната стая. Камерата е неподвижна, като че ли е закачена на тавана. После изведнъж се появява Тя. Домъква се до прозореца куцукайки и се заглежда навън. Минута по-късно пристига онзи неин приятел Владо, който прилича на мутра. Казват си нещо, но не разбирам какво поради липсата на звук, после Тя присяда предпазливо на един фотьойл, изпъва немощните си крака и захвърля патериците на пода. Владо се приближава, застава точно пред нея и… си разкопчава колана.

  Виждайки как тя налапва недървения му член, запращам телефона към таблото. Телефонът обаче не се счупва. Насилвам се да догледам записа. Няколкоминутна свирка, това е всичко.

  Имам чувството, че животът ми се е разпаднал на дребни парчета, които се разхвърчават във всички посоки като шрапнел. Лицето ми гори, сърцето ми се опитва да изскочи от гърдите. Струва ми се, че ще припадна. После всичко се размазва заради сълзите, избили в очите ми.

  Паля колата и подкарвам към къщи. Нямам представа какво ще направя и дали изобщо ще направя нещо. По едно време чувам крясъци, моите. На кръстовището няколко пешеходци ме гледат стреснато.

  Успявам някак си да стигна до дома си. Отварям входната врата. Влизам.

  Жената, която обичам и която направи живота ми ад, реди пасианс на лаптопа си. Хвърля ми отвеян поглед и се усмихва, след което подхвърля:

  – Купих тортичка, искаш ли?

  – Не.

  – Днес ще излизаме ли? Похвалиха ми едно ново ресторантче…

  – Ела ди ти покажа един интересен клип.

  – Е, не ме карай да ставам де.

  – Виж, виж! – Тиквам телефона пред лицето й.

  Тя примигва неразбиращо, после ококорва очи по начин, който при други обстоятелства би ми се сторил смешен. В един миг кожата й става като избелена с белина.

  – Кой ти даде това? – пита тя с треперлив глас и прави опит да се надигне, забравила, че за това са й нужни патерици.

  – Има ли значение?

  Тя свежда виновно глава. Изглежда съкрушена, но аз изобщо не се трогвам. Гневът ми се разгаря още повече.

  Тя се изправя с мъка на крака. Очите й са натежали от сълзи. Коленете й треперят. Като че ли иска да побегне. Жалка гледка.

  – Няма ли да кажеш нещо? – изсъсквам.

  – Много съжалявам. Това бе ужасна грешка. Владо ми правеше услуги. Бях му задължена. Той си пада по мен… Не можех да продължа да се измъквам.

  – А, значи си му благодарила чрез свирка.

  – Нищо не разбираш! – крясва тя. Очите й святкат.

  – Какво не разбирам, какво не разбирам! Да е проклет деня, в който те срещнах отново! Ти си долно същество!

  – Толкова си наивен …

  Тогава изведнъж пред очите ми пада перде.

  Осъзнавам, че съм я хванал за раменете и я разтрисам с всичка сила. Тя крещи, главата ѝ се люшка бясно.

  – Спри! Боли ме! Боли ме! – писва тя. После се чува изпукване и тя забелва очи и се свлича като чувал с картофи на пода.

  Отнема ми няколко секунди да осъзная, че вратът й, пострадал сериозно при катастрофата, не е издържал.

   Вече аз съм гнусният насилник.

  – Миличка, кажи нещо, моля те, кажи ми…

  – Боли, боли … краката … изтръпнаха ми краката…