МЕМОАРИТЕ НА ЕДНА ЖЕРТВА

 Оттогава ми се губят доста моменти. Понякога пред очите ми се появяват отделни кадри, прехвърлят се различни картини – коя от коя по-ужасни. Въпреки, че всичко е свършило, аз продължавам да преживявам кошмара...
Скъпо дневниче! Едва ли ще открия думи, достатъчно силни, за да успея да изразя всички мисли, които са ми минавали през главата тогава и продължават да ме измъчват. Съмнявам се, че ще мога да опиша всички чувства, които съм изпитала и продължавам да изпитвам. С нищо не може да се сравни агонията, в която живях и още живея.
Казаха ми, че ако споделя, ще ми помогне, но все още не се чувствам достатъчно силна, за да разкажа на някого, така че, ти ще бъдеш моят изповедник. Е, историята започва от тук...
Спомням си, че беше много студена януарска нощ. Сняг нямаше, ала духаше такъв вятър, че те смразяваше до кости. Единственото осветление по улиците беше от мъждукащите прозорци на къщите. Вятърът свиреше в клоните на дърветата и внушаваше призрачност. Бях се скарала с гаджето и с гордо вдигната глава тръгнах да се прибирам сама, а не живеех никак близо. Днес от гордостта не ми е останало нищо, но тогава, ако бях склонила глава, никога нямаше да се сблъскам с ужаса.
 Докъде бях стигнала? А, да! По улиците нямаше жива душа. Всички се бяха изпокрили на топло. Сърцето биеше лудешки в гърдите ми, сякаш искаше да си пробие път навън. Цялата се тресях, но не от студ, а от някаква смесица от страх, ужас и паника, а реална причина за това нямаше. Винаги съм се страхувала от тъмните и безлюдни места, но този път страхът ме беше погълнал. С всяка следваща стъпка не се приближавах към дома, а пропадах в бездънна, черна бездна. С цялото си същество чувствах, че нещо зло приближава, а моите предчувствия никога не са бъркали. Усещах чуждото присъствие, но се страхувах да се обърна, за да видя кой е зад мен. Побегнах с всички сили, а онзи се развика и хукна подире ми...
Когато си отворих очите, осъзнах, че лежа в някакво тъмно и тясно място. Опитах се да се размърдам, но бях вързана. Опитах се да извикам, но устата ми беше запушена. Едва минута по-късно разбрах, че се движим. Явно бях в багажник на кола. Не знам колко сме пътували, но за мен времето беше спряло. Сърцето ми отново се разбунтува, кръвта в жилите ми пулсираше. В главата ми нахлуха милиарди мисли. Колко ли време съм била в безсъзнание? Родителите ми вече знаят ли, че ме няма? Какво ли ще стане с тях, когато разберат? А какво ще стане с мен?... Какво ще стане с мен? Изведнъж тази мисъл измести всички останали.
Господи! Какво ще стане с мен? Защо аз?
Миг след като колата спря, две врати се тряснаха. Двама заговориха нещо, но аз не разбрах какво. Багажникът се отвори и над мен се надвесиха двама горилоподобни мъже, облечени в тъмни дрехи.
- Изкарай я навън! – каза единият, а другият се подчини. Грубо ме измъкна, удряйки ми главата в багажника. И през ум не ми минаваше да закрещя или поне да опитам.
- Тази е необичайно тиха, не мислиш ли? - каза огромният мъж. Имаше дрезгав, басов глас, а главата му приличаше на добре полирана ябълка. Лицето му не изразяваше нищо...
Не помня колко седмици стоях заключена в малката стаичка, състояща се само от едно мръсно пружинено легло. Хранеха ме само с хляб и вода, и ми инжектираха нещо. Предполагам наркотик. Когато действието на опиатите преминеше и се опомнях, започвах да се бунтувам, въпреки че знаех какво ще последва – побой и нова доза наркотик. Казваха, че съм била от трудните. Имах смътна представа какво смятат да правят с мен, но малко по малко започнах да се примирявам със съдбата си. Явно, че не бях първата жертва и определено нямаше да съм последната, но осъзнах, че нямам шанс за спасение. Скоро дойде денят, в който ме
 продадоха на един публичен дом. Когато ме изведоха от онази стая, се почувствах сякаш отново дишам въпреки, че онзи ме влачеше грубо след себе си. И въпреки това се чувствах свободна по някакъв особен начин. Излязохме от сградата. Онзи ме натика в някаква черна кола, която чакаше отпред и седна до мен.
- Къде ме водите? – попитах и горилата до мен автоматично ме удари. Навярно това трябваше да ме накара да млъкна, но аз толкова пъти бях пребивана почти до смърт, че това ми се струваше почти милувка.
- Моля ви? Кажете ми, къде ме водите? Какво ще правите с мен? – това беше въпрос, който бях задавала хиляди пъти и всеки път отговорът беше един и същ. Онзи отново посегна да ме удари, но шофьорът го спря.
- Спри да я биеш, Киборг! Как ще спечелим от нея в това състояние? Когато се възстанови обаче, съм сигурен, че ще е една от най-печелившите. Красива е, не мислиш ли?
- Просто пачавра! Една от многото! – отвърна другият с безразличие – Но онази вечер наистина беше хубава.
Слушах разговора и едва тогава си дадох ясна сметка, въпреки че бях надрусана, какъв ще е животът ми от този момент нататък. Това се покриваше напълно с най-лошите ми кошмари, но осъзнах нещо с кристална яснота. Бях жива! Бяха се възползвали от мен толкова много пъти. Когато не се дърпах, продължаваше да си е все така отвратително, но поне не толкова болезнено. Едва ли щеше да е нещо по-различно.
На новото място се държаха добре с мен, ако това можеше да се нарече добро отношение. Имах си своя стая с баня и тоалетна, и гардероб с чисти дрехи и бельо. Хранеха ме добре, не ме биеха толкова често. Можеше да се каже, че бях почти щастлива в публичния дом. Не ми отне много време да свикна с „работата си”. Спрях да мисля за миналото. Спрях да мисля за близките си, за хората и местата, които обичах, за предишния си живот. Заключих съзнанието си. То ми причиняваше смъртоносна болка. Превърнах се в сексуален робот. И така премина
цяла година от подобието на моя живот. Секс! Наркотици! И пак секс, и отново наркотици... Мама Сан ми казваше, че съм най-доброто ù момиче. Сигурно си мислеше, че трябва да се гордея с това, но аз се отвращавах от себе си, когато бях в състояние да мисля. И все пак това ме радваше, защото докато носех печалби, ме оставяха на мира.
Имах един редовен клиент, който ме наемаше всеки четвъртък за цялата нощ. Беше на около четиридесет и пет, но много добре поддържан. В началото идваше само за по час-два, но с него ми беше приятно, защото не ме третираше като животно. Идваше така в продължение на месец или два и една вечер ме попита: „Как момиче като теб се е превърнало в това?” и аз се разплаках. За пръв път от много време допуснах спомените ми да изплуват. След този ден всеки четвъртък бях с него за цялата нощ. Той искаше да си говорим. Казваше ми, че съм умно момиче, а аз му разказвах историята си. Щом нощта отминеше, започвах да
отброявам всяка секунда до следващата ни среща. Той като че ли беше влюбен в мен, а аз го възприемах като моя личен изповедник. Вкопчвах се в него като удавник за сламка и пламенно му разказвах за миналото си, за близките, за това колко много ги обичам, колко ми липсват, но в мига, в който ме попиташе как съм стигнала до тук, аз сменях темата.
Знаеше само, че съм отвлечена и че съм българка. Исках да забравя за всичко, което е било. И успявах, докато не дойдеше отново денят, за който тъй силно копнеех. Благодарение на него успях да сведа наркотиците до минимум. И така измина още една година...
През тази година се издигнах доста в йерархията. Вече с услугите ми се ползваше само елитът и Мама Сан ми отпускаше минимална сума за лични нужди. Богаташите се фукаха с мен като компаньонка по партита, правеха ми скъпи подаръци, но аз продължавах да чакам с нетърпение своите четвъртъци. Бях спряла напълно наркотиците, но за това знаеше единствено моят изповедник, който с времето започнах да възприемам като баща. Успях тайно да заделя известна сума и надеждата в мен се завърна. Дълбоко в душата ми пламна нов огън, който постепенно набираше сили. И една нощ реших да Го (моят покровител) помоля да ми помогне. С треперещ от вълнение и страх глас, аз Го помолих да ме измъкне от Ада.
- Спомняш ли си как веднъж ми каза, че би направиш всичко, за да ми върнеш усмивката? – попитах.
- Да. Помня.
- Мисля, че все пак има нещо, което можеш да направиш.
- Кажи ми какво е!
Замълчах. За миг се разколебах. Ами ако ме предадеше? Ами ако изведнъж Той станеше причината да се сринат всичките ми надежди?
- Кажи, скъпа! Какво мога да направя за теб?
- Закълни се! Закълни се, че няма да ме предадеш!
- Кълна се! А сега ми кажи, какво искаш да направя!
- Помогни ми да избягам! – промълвих. Той на свой ред се вцепени.
Измина минута, а изражението на лицето му не се промени.
- Ще ми помогнеш ли? – попитах отново.
- Дай ми малко време – каза Той и утрото прекъсна разговора ни.
 Тръгна си, без да каже нищо. Без отговор. Без съгласие. Без отказ.
 И тази седмица мина като всяка друга. В несекващ копнеж за  следващия четвъртък. Но Той не дойде. Нито следващия, нито по-следващия. Мама Сан започна да става любопитна, а аз нямах отговор за въпросите ù.
Пламъкът в мен се беше превърнал в изпепеляващ огън. За пред света си бях все същата, но щом останех сама, изгарях от ужас и страх.
 След месец Той дойде отново. На Мама Сан каза, че е отсъствал от страната по работа. Щял да прави някакво парти на яхтата си и му трябваха услугите на момичетата за около седмица. Разбира се, на Мама Сан не ù бяха нужни много отговори, след като и тя имаше печалба. Това означаваше охрана.
Той не дойде при мен. След като говори със съдържателката, си тръгна. Измина още един месец в копнеж и чакане.
- Хайде, златна моя! – каза Мама Сан, а в гласа ù се долавяха почти любящи нотки. Няма да те чакаме цял ден! Времето е пари!
Тръгнахме около десет момичета и още пет „здрави момчета”, за да ни „пазят от неприятности”. Яхтата на моя приятел беше внушителна. Не присъствах за пръв път на такива партита, но все пак искрено се вълнувах. Първите два дни в морето нашите охранители не ни изпускаха от поглед, но накрая се отпуснаха. През тези дни Той не се отделяше от мен, но и не казваше нищо по темата, която така ме вълнуваше.
- Мисля, че си влюбен в това създание на греха, приятелю – му подхвърли един пиян господин. – Отстъпи я малко и на нас!
- Боя се, че съм егоист, друже! – отвърна Той.
- Да живее Италия! – провикна се друг – Да живее любовта!
- Искам сега да изиграеш една малка роля! – прошепна Той в ухото ми – Ще
се справиш ли?
- Каква роля? – попитах аз.
- Искам всички да разберат колко си пияна и надрусана!
 Не зададох повече въпроси, а се отправих към тоалетната и се забавих достатъчно дълго. Излязох оттам, залитайки и бяла като платно. Винаги съм била добра актриса. След като се постарах всички да разберат колко ми е зле, Той ме заведе в стаята си.
- Не излизай, докато не ти кажа! – и хлопна вратата след себе си.
Когато се върна, бях заспала.
- Събуди се, малката – прошепна.
- Защо? Колко е часът?
- Време е! – каза Той.
- За какво? – изведнъж се разсъних. Нима цялата постановка е била, за да помогне на една пачавра?
- Обещах да ти върна усмивката! Хайде, усмихни ми се! Поне веднъж!
Не можех да повярвам! Сънувах ли? Истината ли ми говореше? Хвърлих се
в обятията му и го зацелувах с такъв плам, че чак ми се зави свят. Той нежно се отскубна от прегръдката ми.
- Хайде, малка моя! Да не губим време! Тръгвай, докато всички още спят! –
Той ми подаде малък пакет. – Това са документите ти! Казваш се Анджелика Лестранж, на деветнадесет и живееш в Римини. Ще те откарат с лодка до хърватския бряг. Ще слезеш в Задар. На двадесет минути от там сме. На пристанището те чака кола, която ще те отведе до гарата. В плика е автобусният ти билет. Единствената ти спирка е София. Не ми благодари!
Той ме хвана за ръката и ме поведе към кърмата. Сълзите се застичаха по лицето ми, но се усмихвах. Греех! Погледнах го.
- Сбогом, малка моя!
- Сбогом!... Благодаря! – после тръгнах. Всичко беше така, както Той ми каза. Колата ме чакаше на пристанището и ме откара до автобуса. Шмугнах се вътре и седнах на средните седалки. Не спирах да плача. Сърцето ми биеше лудешки. Разтърсвах се от страх и щастие. Опитвах се да се овладея, но не можех. Боже Мой! Аз се прибирах у дома, в България! След толкова време страдание, болката беше станала неизменна част от живота ми. Беше се превърнала в начин на живот. Бях забравила какво е щастие, как да се усмихваш и сега се чувствах като новородена.
Сякаш се връщах от мъртвите.
Когато пристигнах в София, всичко ми се струваше нереално. Стисках очи с всички сили. Страхувах се да ги отворя, за да не се събудя от съня. Някакво такси спря до мен и шофьорът ми каза нещо, което не разбрах.
 Сякаш ми говореше на чужд език. Език, толкова познат и близък, и доскоро толкова далечен.
- Не Ви разбрах, господине! – едва смутолевих.
- За къде сте, госпожице? – потита отново шофьорът на таксито.
- Закарайте ме до някой хотел! – в мига, в който пристъпих в стаята, грабнах телефона. Какъв беше номерът? О, да! Спомних си!
Близките ми дойдоха още същата нощ! Не мога да опиша с думи чувствата и емоциите, които изживях. Плачех и се смеех едновременно. Бях щастлива. Истински щастлива!
Е, мило дневниче! Тук свършва моята история. Какво стана с Него ли? Може
би някой ден ще събера сили да разкажа на близките си цялата истина за ужаса и ще Го потърся... Едва тогава ще мога да завърша мемоарите си...



Анита Иванова Райкова – XI г клас
СОУ „ Св. Св. Кирил и Методий”
Гр. Бургас