Шокира ме с невероятно изявление вечерта, по време на бурен секс:

- Искам да си сменя пòла!

Изненада ме точно в момента, в който свършвах. Вцепених се от ужас и рухнах върху ù, прониквайки толкова дълбоко, чак извика:

- О, да-а-а! Направи го още веднъж!

Опитайте вие да го направите, когато жената, която обичате повече от всичко на света, ви каже:

- Искам да си сменя пòла!

След сеанса,  решила, че е взела най-мъдрото решение в живота си, тя заспа блажено, докато аз, часове след това, все още лежах, зазяпан в играта на въздушните балончета и светлинките в аквариума на рибките. Оттук нататък, мислех си, животът ми ще придобие абсолютно същият смисъл за нея – на спукано мехурче. Тоест, никакъв.

Сутринта на закуска бе необикновено весела, разговорлива и преливаща от енергия и ентусиазъм, от които кръвта ми замръзваше:

- Скъпи, не мислиш ли, че това е последната закуска, която ти правя? И чехлите си сам ще трябва да вземаш вече, и децата от градина… Хм! Децата…  - подвоуми се - Ами ще се редуваме. Един ден ти, един ден аз, така ще е честно.

- Но, Марина, ние нямаме деца.

Повдигна раменца, изгледа ме изумена, вярно ли, бе?, след което добави:

- Е, добре де, ако имахме...

Бърбореше и мажеше филиите, а аз вече виждах как дебело, типично по мъжки, а не прецизно и фино, нанася маслото. Тънките ù, изящни ръце се движеха механично, като на занаятчия. Цигарата – този естествен неин шести пръст, отривистото, възхитително движение на главата при всмукване и изпускане на дима, неща, на които до сега нямо се бях наслаждавал да наблюдавам, изведнъж ми се сториха недодялани и груби. Като на фаянсаджия, захапал мокрия филтър на фаса си, над леген с “Теракол”.  

- Скъпа, каква е причината за това твое… хм, решение?

Тя замълча за миг, остана замислена така, както само тя умее, когато няма готов отговор в главата си – с прехапана долна устна, повдигнала в почуда високо лявата си вежда, присвила дясното око над невидим мерник, стъпила на един крак, другият присвит в коляното, почесващ прасеца му с лакираните си нокти:

- Ами-и-и-и… - започна напевно, когато телефонът изведнъж иззвъня. Погледнах към досадната правоъгълна кутия, която вибрираше в края на масата, и с цялата си ярост почти я бях запокитил през отворения прозорец, когато по навик натиснах зелената слушалка. Чух приятен женски глас:

- Ало, може ли Марина?

Подадох ù го, и през следващите пет минути ми идеше да се удавя в каната с кафе. Разговорът протичаше под надслов: “Ние се обичаме и не ни пука какво мислят останалите”, на висок тон, без угризения, свободно. Гласът ù кънтеше в апартамента непринуден и естествен, като заглавията на кориците по книгите в библиотечната секция, лампите в абажура или петната слънчев прах в ъглите, долавящи явните послания на умопомрачителния, нелогичен и необясним  крах на една петгодишна връзка.

- Господи, Боже мой! – изпъшках, притискайки с длани главата си. Невъзможно бе да удържа между пръстите си напиращия отвътре навън бъркоч от мисли. Страх ме бе да не избухнат и се разпилеят на въпроси без отговори по дебелия персийски килим.

- Господи! Боже мой! Това е чудесно! Направо е супер! – пляскаше весело с ръчици Марина, подскачаше от възторг и танцуваше, прегърнала слушалката, разпръсквайки изплашените слънчеви петна, превръщайки ги в златен прашец, който невидима ръка стелеше отгоре ù. Блестеше цяла в позлата, ефирна и красива.

Седях и немеех. Седях и сетивата ми попиваха най-прекрасните движения, които някога бях виждал, на най-прекрасната жена в света. Стараех се да ги запечатам в обърканото си съзнание, тия последни мигове на красота, неземна и блажена, разтърсващо убиваща ме.

- Скъпи, много, много съжалявам! – държеше ме след миг за ръка, а очите ù гледаха отнесено зад моите, далеч някъде, където не можех да надзърна и изобщо не съжаляваха. – Любовта, знаеш ли, е… Любовта е, как да ти кажа… - напъваше напразно малкото си мозъче, чиито центрове бяха способни да произведат адреналин, само когато се касаеше до разпознаване на бутикови облекла, маркови парфюми и вносна козметика – Тя е… Ъъъ…

- Непредвидима – реших да ù помогна.

- Да, да! Това, да! – убедително се опита да прозвучи гласът ù.

- Неочаквана.

- Да-а-а, и това…

- Сляпа.

- Да-а-а!… - изброяваше, прилежно свивайки пръстчетата на ръката си.

- Неблагодарна!

- Неблаго… Ъ? Това пък защо?

- Защото…  – въздъхнах тежко и за да се пробудя от кошмара, заминах на работа.

Него ден, следващият, и по-следващият не се прибирах в семейното жилище от страх пред картинката, която можех да заваря. На четвъртия, когато бельото взе да скърца по мен, късно следобед - времето на дълбоката дрямка, отключих и тихо, като крадец, влязох в собствения си дом. Всичко изглеждаше така, както го бях оставил - нямаше камион пред входа, нито приготвени кашони с багаж, което ми даде крехка надежда, че ексцентричната ми съпруга може и да е размислила и онова, оня ден, наистина да е било кошмар. И все пак, предпазливо обикалях из стаите, опасявайки се да не срещна непознат мъжага, повит в бинтове, който да ми пропищи с мутиращ гласец: “Скъпи, така харесвам ли ти”

Мисъл, от чието присъствие в главата ми се повдигаше.

Смених ключалките в къщата, постоянно се оглеждах по улиците, но нито я срещах, нито някой ме проследяваше. И писма от морга или полиция за разпознаване на тяло не получавах. Просто бе изчезнала. От живота ми, щастлива с някоя, някъде. Ако това бе доказателство за любовта ми към нея – желанието ми да е добре и щастлива, да! От сърце ù го желаех. Но страдах. Всичко хубаво до сега в живота ми бе свързано с нея и рухна тотално с нейното отсъствие. Няколкото спомена в семейния албум са безценни, когато живееш на място като нашето, в което моралните ценности са без особено значение, всичко е стока, всеки е бизнесмен и всичко има етикет. 

За мен обаче, липсата ù нямаше цена, която бях готов да платя.

Вече не видях Марина.

* * *

Животът следва собствена инерция. Някои неща са неизбежни. Марина си бе отишла от живота ми, но той, за жалост, още не бе свършил. И макар по-скоро вегетиране, отколкото нормално съществуване, трябваше да продължа да го живея. Правилно или не, вече не се запитвах. Започнах да доизживявам остатъка от дните си по барове и кръчми, подобно на мнозина други. Независимо от причината за присъствието им в сумрака на питейните заведения, взех да ги чувствам като част от общо семейство, неволен член на което бях станал с мисълта, че собствено не ми бе съдено да имам. Чувствах ги някак съпричастни към нещастието ми. Усещане, съвсем различно от успокояващото съчувствие и потупването по рамото от колеги и приятели, които се хилеха до припадък зад гърба ми, сочейки нещастника, чиято транссексуална съпруга е зарязала.

Част 2.

След поредната ненормална нощ, от която нищо не запомних, влизайки сутринта  в тоалетната, видях на писоара жена. Пикаеше права. Отрезнях!  Извиках от уплаха, а тя се усмихна сънено и успокояващо измърка:

- Oх-х, коте! Събуди ли се? Тая нощ беше толкова палав!... Ох-х...

Стана ми зле, толкова зле, че изхвърчах с рев на терасата и закрещях, докато на съседите не им писна, та звъннаха в спешна помощ.

Боже, колко съм бил напит!

Помня, че тая непознатата я зърнах след пета-шеста водка, седнала в  другия край на бара. Сама, а стори ми се и самотна. Светът е пълна каша, казах си, но  хубавото му е, че все още се раждат красиви жени. След като замених пиня коладата ù с по-твърдо питие, се наместих до нея. Оказа се и с разбити мечти, имаше нужда от утеха, каквато аз, разбира се, имах в изобилие, трупана през шестмесечното отсъствие на Марина, под формата на сълзи, сополи и сантиментални угризения.

След моя осма, нейна трета водка, взехме бутилка и решихме да продължим да се утешаваме в по-дискретна обстановка. Избрахме моя апартамент.

По- късно, след като пресушихме алкохола, огромната, прашасваща от половин година спалня, ни приюти. За пръв път от толкова време не лягах сам. Последното, което запомних, бе релаксиращия масаж, който ми правеше, приседнала стеснително в края на кревата, с присвити колене, лъщящи примамливо в бежовите чорапи под умиращата светлина на зениците ми.

Чак сутринта, когато застанах до нея на писоара, се сафирясах.

След първоначалния крясък, шокът ми премина в смущение. За да изляза от него, потърсих из кухненските шкафове и открих бутилка домашна гроздова. Налях си в кафената чаша и отпих такава глътка, че дамата, която виждах да се шляе из апартамента, облечена в синия ми халат за баня, започна да ми изглежда като призрачно видение, попаднало тук благодарение на извратения ми нощен сън. И което всеки един миг щеше да навлече вечерното си костюмче и да се изниже през входа. За да установя малко по-късно, че съм забравил нелепата случка и съм я изтрил вече от съзнанието си. И за да ускоря процеса, изгълтах остатъка от чашата, долях си отново и зачаках. Но преди това се наложи да чуя един умопомрачителен разказ, пред който бледнееха и най-изчанчените ми представи за света, в който живеех, и да започна да преосмислям остатъка от живота си. Чуйте го и вие:

- Съжалявам за случилото се! – искрено прозвуча гласът ù. Настани се срещу мен, запали цигара и се включи в разливането на ракията по чашите. Имаше приятно лице, огромни кафяви очи, кестенява, още влажна след сутрешния душ коса на светли кичури, и добре изразени сочни, чувствени устни. На фона на гледката и кадифено топлия ù глас, думите ù прозвучаха съвсем не на място с твърдението:

– Аз съм мъж. Всъщност – бях.

- Господи Боже! – подскочих в стола си.

- Да! И всичко си ми беше наред, докато не срещнах момиче, което обикнах. Оженихме се.

Моята гостенка запали нова цигара от пакета ми и проследи замислено валмата дим, които безпрепятствено стигнаха до прозореца. Там се залюляха плавно, останаха за миг учудени в безветрието, подвоумиха се накъде да поемат, докато накрая застигащите ги отзад кълбета не ги разпръснаха, сляха се е тях, а внезапно появилото се течение ги грабна и отнесе в простора. Все едно ги е нямало и не са били.

Също като човешките съдби. Увисват в миг на нерешителност, докато ги застигне случаят, неумолимо ги изтласка или абсорбира и заличи, не оставяйки им право на избор, увличайки ги със себе си. Загиваха под чужд контрол, или чезнеха, понесени от течението на живота…

- Заживяхме – прекъсна гласът ù размислите ми. - Както се казва, не като в приказките, но като другите. Кога по-добре, кога не. От време на време имахме малки търкания и разминавания, които се надявах с времето да отшумят. Жена ми бе по-млада и малко дива. Понякога внезапно, без повод, си вземаше сака с бельото и се изнасяше. За да се върне няколко дни по-късно, и уж забравила нещо, да остане. Никога не я питах къде е била, не съм я подозирал във връзка с друг. Мислех, че просто ù е нужно време, за да свикне с брака ни. Вярвах ù.

Доверието… Е ли то същественият фактор във връзката на двама. Трябва ли сляпо да се вярва. Не става ли вярващият наивник глупак в очите на другия, или може да се тълкува като вид саможертва, храчка върху собственото его, в името на запазването на връзката. Не дава ли прекаленото доверие прекалена свобода, крачката към изкушението и измамата е малка и само една…

- Един ден пак реши да си тръгне. Заяви ми го вечерта, в леглото. “Правим любов за последен път, наслади ù се”

 Настроението ми се скапа, убиваше ме  предложението – подаяние. Естествено, отказах. Напрежение витаеше в последно време помежду ни,  усещах, че нещо куца. Не само в секса, отношенията ни бяха станали обтегнати, не си говорехме, бе все изморена, странно отнесена…  Бил съм идиот да си мисля, че като се наспи, ще ù мине. Тя така и не се събуди от тоя сън… с непредвидими последици, както се оказа.

Жената срещу мен въздъхна тежко и отметна паднал върху челото си кичур. Движенията ù започваха да губят от женствеността си, заучените маниери изглеждаха не на място, уморено помпозни, започваше да се руши маската, която бе принудена да носи в едно с неспокойната си душа. Отпи и продължи да разказва с тих глас, а аз си мислех, че каквато и история да съчини, няма да е по-нелепа от моята.

 - Сутринта заминах на работа нервен, с предчувствие, че ще се случи нещо непоправимо. Когато се прибрах следобед, в коридора бе струпан багажът ù. Разбрах, че това, което прави тоя път,  е сериозно. Опитах се да поговоря с нея, но тя само махна с ръка:

- Снощи нали се изяснихме!

Не знаех защо е избрала точно това време на деня, но се оказа, че просто камионът с товарачите е закъснял. Тя бе решила не само да си иде от мен, а и да опоска апартамента, в който бяхме живели година. Наблюдавах  мълчаливо как докерите изнасят спалнята, дивана, секцията, фотьойлите… Изнасят мечтите и надеждите ми, а не знаеха защо са ù и има ли място за тях в колата.

Посегна да откачи и евтиния акварел, спомен от едно летуване на морето, но може би, защото на него бе нарисуван само пуст плаж и разбиващи се вълни, се отказа. Мразеше пустите плажове, където никой не можеше да се наслади на бюста ù.

Бях ù благодарен, че ми остави поне това кътче спокойствие.

Но не знаех, че след нея жилището ми ще изглежда като запусната боксова зала, в която ще дрънчат само празни шкафчета.

Навън, преди да тръгне, ми каза само "Чао!"

Исках да я попитам сигурна ли е в  това, което върши, но знаех, че ще ми отговори:

- Защо ме питаш, чак когато камионът е пълен? Защо само тогава вярваш, че наистина си отивам? Защото не ме вземаш на сериозно! Сега ще разбереш какво значи да ти липсвам!

Сетне поспря, позамисли се.

Дали не бе забравила нещо?! Или все още го обмисляше това, със заминаването?

Стори ми се, че тъга някаква намигна под клепките ù, влага зърнах.

Внезапно ме целуна по бузата. Бегло, като непознат, какъвто всъщност за нея вече бях, тръсна решително глава и колоната потегли.

А влагата в очите ù се оказа прашец, знаеш ги есенните мъгли, или от ветреца, а може би от ауспуха на камиона, сажда бе влязла…

Тя замина, а аз останах сам.

Чудех се какво да правя с толкова много свобода. Нямаше вече за къде да бързам, защо да се напъвам в службата за повишение, нямаше причина вече да не си гледам спокойно мачовете и бокса, но защо, по дяволите, не ми ставаше по-добре от това?

За да не мисля, реших да се опитам да подредя останалите боклуци след разгрома, който ме бе застигнал. Защото това остана след нея. Нищо и боклуци. Отворих гардероба, в който ненужни висяха закачалките ù. Може би, някой ден ще ù потрябват, ще се върне да си ги вземе… Тогава, може пак да имам някакъв шанс… Повече не го отворих.

Слушах гласа на гостенката си, виждах как отпива, как държи цигарата между пръстите си, как отмята глава и изпуска струйката дим, а си мислех за Марина. Не, не правех сравнение, Боже, не! Нелепостта на положението, в което бяхме изпаднали, бе по-скоро фарс и бих се смял до припадък, ако не бе трагичното, останало в душите и на двама ни.

За да не изпадам в умопомрачение, което мълчанието щеше да ми донесе, засипвайки ме с  безброй въпроси, запитах:

- Кога се случи това?

- Преди половин година.

Стана и разходи халата ми до прозореца. Застана там и се загледа. В един миг си помислих, че ще скочи, но скок от втория етаж едва ли би ù навредил много. А и да повреди такова тяло си бе направо кощунство. От нея лъхаше толкова женственост, колкото на всяка една жена, минала току-що през банята. С добре очертани форми под синята хавлия, с полепнали по челото влажни коси, ухаеща ароматно и съблазнителна. Толкова усърдно се бе погрижил неизвестният доктор да изглежда добре в новото си амплоа,  че се засрамих от собствените си мисли, а сещайки се за снощната случка, направо се чувствах като идиот. А дори не помнех какво и дали се е случило нещо, толкова бях объркан, а от алкохола мислите ми се лутаха, или търкаляха нейде из черепа ми бездиханни и мъртвопияни.

Все пак, който и да бе майсторът на това тяло, бе го барнал идеално. Дори самопризнанията на един мъж не можеха да развалят това впечатление.

- След месец разбрах, че ме е изоставила заради жена. Била влюбена в някаква… Представяш ли си? Тя си падала по жени! – погледът ù бе все така забоден в гледката отсреща, през улицата – витрина на магазин за дамска мода, на който две продавачки обличаха нов тоалет на пластмасов манекен.

И в миг ми светна. И ме жегна нещо, което едва ли бе страдание в истинския смисъл на думата. Едно жестоко, мазохистично удовлетворение, че не съм единствен, някакъв изблик на таената злоба и завист към останалия, нормалния свят, в който аз и съдбата ми не се вмествахме. Явявахме се като някакви изроди – осмивани и сочени с пръст. Омразата ми към себеподобните, нехаещи за проблемите ми, взе да отшумява, превърна се в равнодушие и непукизъм. Щеше ми се всички да чуят и разберат историята на тази жена – мъж, която пък точно в този момент, взе, че се разрева, и в изблик на неопределени чувства, изведнъж се оказа в обятията ми - съвсем по женски обляна в сълзи. Това ме извади от вцепенението, в което бях изпаднал. Внимателно я избутах да седне, подадох салфетка.

Историята, колкото и невероятна да изглежда, се е случила. Никой няма да разбере как е завършила, защото още не е. Би могла да завърши и така, или всеки да допише края ù. Аз лично предпочитам да я продължа съвсем малко. Ето така:

Част 3

Аз:- Успокой се де, ревеш като жена!

Тя:- То е, защото съм такъв…

А:- Такъв? Това е в мъжки род, я се оправи!

Т:- Защото съм такава! Доволен ли си, тъп, бавноразвиващ се селяндур! Нямаш грам обноски!

А:- Кой няма обноски, аз ли? Ха-ха! Виж го ти него… оф, нея… Виж я ти нея! Вече и дама ми се пише.

Т:- А-ха-ха! Колко имаше по български, тройка?

А:- Идиот! Объркваш ме… Да не мислиш, че всеки ден срещам транссексуални?

Т:- Всеки ден не, но ако ме поканиш на среща, може и да счупиш сефтето…

А:- Моля? Луда ли си?

Т:- … всяко нещо си има първи път…

А:- Я се разкарай от тука!

Т:- … още повече, че това няма да ни е съвсем за пръв път… Не мислиш ли?

А:- О, не! Никак не ми е забавно. Плюс това бях пиян!

Т:- Пфу!... Всички мъже сте еднакви!... Пиян бил… А като се възползвате, не чувствате, че сте пияни! Тогава сте велики…

А:- Оп! Спри до тук! Спри, за да не се скараме. Не съм се възползвал, ясно!

Т:- Така ли? Обясни ми тогава какво беше онова, през нощта, в спалнята ти!?

А:- Оххх!… Нищо не е било, нищо! Нищо! Ясно ли ти е? Н-И-Щ-О! И няма как да има някога нещо между нас!

Т:- Аха, ясно… После жените били такива, онакива… Нищо значи, а?...

А:- Да! Нищо!

Т:- Нищо?

А:- Нищо бе, глуха ли си?

Т:- Добре! Ще видим след девет месеца колко е било нищо и кой ще се прави тогава на глух!

А:- Ъ?

Т:- Същото!

А:- Абе… Ей!... Какви ми ги плещиш?... Ха-ха, ти откачи май наистина! Толкова ти се е доиграла тази роля на жена, че и майка вече взе да си представяш, че си…

Т:- Добре де! Девет месеца! Не са чак толкова много  време! Нали? Ще почакаме, ще видим!

А:- Абе!... Я не ме разсмивай! Ти си мъж и не можеш да имаш деца, дори да се е случило “нещо” в спалнята!

Т:- А-а-а… Значи все пак не отричаш, че се е случило, а! Ха-ха! Сладур!

А:- Глупости! Казах “дори да се е случило, а не “случило се е“

Т:- Бе, я не ме замярай с думички! Недей! Тая еквилибристика – на друга, не на мен! Ясно? Айде де! Виж го ти него, колко интелигентен се извъди!

А:- Почваш наистина да ме дразниш!

Т:- Не се дръж като идиот тогава! Бъди мил, бъди внимателен, любезен…

А- Любезен? Престани, че като те цапна...

Т:- Охо!... Браво!... Посягаш на жени, така ли?... Не се учудвам защо те е зарязала Марина!

А:- Моля!?

Т:- Грубиян!

А:- Я повтори, повтори… Марина ли рече?

Т:- Не ме дърпай така… Недей, ще викам, чуваш ли ме?... Пусни ме бе, ей!... Идиот!... Помощ!... Хора, някой да помогне, хора!... Помощ! Изнасилват ме, помооощ!...

А:- Не кряскай такава! Какво за Марина? Кажи! Къде е Марина, какво за нея, кажи! Кажи!

Т:- Помоощ!... Хораааа!... Изнасилват меее…

А:- Ох, добре! Пускам те, ето... Тихо сега! Само се успокой! Успокой се и седни, ето ти чаша вода, пийни… Спокойно, няма защо да викаш, никой няма намерение да те насилва, знаеш го… Само се успокой, съжалявам, че малко избухнах… Кажи сега за Марина?

Т:- Да бе, малко… Виж, посини ми ръката, дето ме дърпа…

А:- Я да видя… Много съжалявам!... Ето, целувчица… Невинна! Та, за Марина…?

Т:- Ех… Невинна, а?... Ама целувчица!... По ръчицата... Винаги така става…

А:- Как “така”? За какво говориш?

Т:- Ами така, ето… Уж си пиехме, разговаряхме си… И в един момент ти прещраква нещо и хоп – отгоре ми!

А:- А, не! Не съм бил отгоре ти!... Та, ще ми разкажеш ли най-накрая?

Т:- Е, не си, де, не си… То така се казва… Хи-хи!... Разбираш го буквално…

А:- Разбирам аз, разбирам, че почва да ми кипва…

Т:- Какво разбираш?... Да не искаш да кажеш, че…

А:- Да! Това иска да кажа!

Т:-… Да ти призная, и аз отскоро започнах да ги разбирам…

А:- Кого?

Т:- … преди ми бе все тая, даже си запушвах ушите, за да не слушам: “Мач не гледай, остави сериала, едно цвете да ми беше купил”…

А:- За какво говориш сега? Пак ме объркваш? Нещо за Марина ли?

Т:-… “толкова ли не се сещаш… какво си я зяпнал оная, и аз имам цици”…

А:- Между другото, страхотни цици!

Т:- О, мерси! Супер са, нали? Наистина ли го мислиш?... Защото ти толкова бе пиян оная нощ… Ето, какво ще кажеш сега?

А:- Не, не, моля те! Не се събличай, прекрасно ги помня! Закопчай се, де!

Т:- А, значи помниш! Айде сега не ми казвай, че друго не помниш…

А:- Ох, пак се започва… Слушай, дай да идем и поговорим с някого, може би с психолог…

Т:- … Да пийнем, предлагам… После ще те заведа при моя доктор, пластичния… Съгласен?...

А:- Като ти гледам циците, ще ми се да видя как ги прави.

Т:- … после, като пийнем, ще те заведа при моя доктор, пластичния… обещавам!

А:- Добре де, каза ми го вече…

Т:-… но първо ще пийнем!... Къде ще ме заведеш?... Някъде, където има приятна музика, предпочитам пиано, знаеш ли някой пиано бар?... Бетовен, или Шопен… запалени свещи, дискретни сервитьори, “госпожо, това да ви донеса, госпожо, опитайте от онова, госпожо”… еххх!…

А:- Какви свещи, десет сутринта е, слънце е напекло…

Т:- После може да потанцуваме, дори уроци по танци съм вземала, ето виж… тра-трала-лала-тра-ла-ла…

А:- Да, можем да метнем по едно уиски до към обед, защо не?…

Т- … Мислех си, сега, когато съм вече жена, ще прилаская моята Ирина, нали си пада по жени… Раз-два-три… Така си мислех… Раз-два-три… Ще бъда каквато поиска… Слугиня, чистачка, перачка… Ще бъда всичко! Раз-два-три… Всичко, само да я намеря и да се съгласи да заживеем отново… И закачалките ù пазя…

А:- После, към обед може да хапнем, знам едно ресторантче с добра кухня, ловджийска… Яребици, пъдпъдъци, задушен заек, все неща от сорта…

Т:- … И да ти кажа, никога преди, докато бях мъж, не знаех какво точно искат жените… Никога!... А е било толкова просто… Толкова малко се е искало от мен… От всеки, който иска да запази връзката си… Какъв слепец съм бил, иде ми да се удавя…

А:- Не бързай да се давиш! В каната не става, пробвал съм... След уискито ще минем на червено вино. Такъв мавруд не си пила! Страхотен…

Т:- Защо винаги простото е толкова сложно за разбиране?... Винаги ли човек трябва да минава през дверите на ада, за да стигне до истината?...

А:- Има и шампанско, да не кажеш после, че съм стипца!... Аз, да ти призная, след като Марина замина, вече всичко ми е алкохолно в главата… Кръвта ми е алкохол, мислите ми са пияни, дори ти си само един сън, знам, че те няма, че като се събудя, ще имам само махмурлук…

Т:- Виж ги хората по улиците… Крачат забързани, умислени… Никого май не го е грижа за истината…

А:- Даже отсега чувствам, че ме хваща… или не, май не ме е пускал, а?... Чудя се, кое е по-хубаво – мавруда или кабернето?

Т:- … докато не се окаже един ден в моето положение…

А:- Реших! Ще питаме бармана!

Т:- … или в твоето… В нашето…

А:- А-а-а, не! Не в нашето, много е шумно там и само пияници ходят! Казах, в ловното кръчме ще идем! Ало, шофьорчето, къде караш бе? “Ловна среща” ти казах!

Т:- … и тогава, може би, ще търси да прочете нещо по въпроса…?

А:- Ще четем, разбира се, менюто е за това, за да се чете! Луксозно, с твърда подвързия, като “Война и мир”

Т:- … и ако го няма в Гугъл, значи ли, че не се е случвало?...

А:- Мухъл? Глупости, кой те кара да си поръчваш френско сирене!?

Т:- Защото, мисля си, не всички съдби на хората могат да се съберат в търсачката…

А:- Отварачката е за сервитьора! Алоу… Има ли сервитьор тука, бе?... Тук сядаме, на тая маса… Донесете ми, моля, един сервитьор с отварачка, и… Скъпа, какво друго трябваше да поръчам?

Т:- … или, ако се съберат, някой може да им хакне сървъра на Гуглето, да се затрият базата данни, и ако няма  System Restore, всичко отива по дяволите!

 А:- Дяволи? Дяволи тук няма, това да не ти е фентази сериал по кабеларката! В това заведение има патици, пуйки, елени… Елени имате ли, я дай два елена тука, какво само ще те разкарваме!... Скъпа, нали не си забравила за доктора, че мен само това ми е в ума…

Т:- … И да рестартираш, полза няма, а загубят ли се данните, все едно светът се е сринал и всичко започва отначало… Без опит, без история… Представяш ли си какво е, всичко да започне отначало, от каменната епоха, от боздуганите и допотопните тиранозаври… Или брахиозаври?

А:- Не бе, скъпа, каква история на заболяването, искам само да ми покаже чифт хубави цици, разбираш ли, а може и два чифта, ако има в повече… Той сигурно пази и документите за операциите, а? Дали няма да изровим нещо за Марина? Или Марин… Как ли се казва вече?... Щом е най-добрият, при него ще е отишла, сигурен съм!... Хем ме е страх да я срещна, хем искам…

Т:- … почне ли всичко отначало, пак ще трябва да измине целия този път на невежество, варварщина и диващина… От една страна добре! Ако е умен, човек може да избегне много от разрушителните бедствия, които сам е създал по пътя на еволюцията си, носейки само нещастия и беди на себеподобните си… може да избегне мора, чумата, войните… Ех, това заслужава да се види, ще е прекрасно!

А:- Прекрасно ще е, я! Какво по-прекрасно от чифт хубави цици! Само два чифта хубави цици… Как няма да е!... После пък, като се замисля, трябва и друго да си слагам… Или не? Я кажи, ти другото… таковата… слага ли си?

Т:- И да премине незабелязан през вековете тъмнина и омраза между хората, да ги прескочи, ако може да се приземи направо тук, в цивилизацията, днес и в това време, но без нито един човешки недостатък… Боже, колко хубаво би било! Представяш ли си?

А:- … Опитвам се да си се представя с двата пола, ама нещо все не успявам… Дали ще може да съм едновременно и мъж и жена? Дали ще може, а? Този твой доктор…

Т:- Да! Прав си! Доктор му трябва на обществото ни!

А:- Да де, доктор, нали и аз това викам, ама дали ще може да…

Т:- Да се погледнем, да се взрем в себе си, да осъзнаем колко сме преходни и нараними, да спрем за се самоунищожаваме, да спрем да унищожаваме природата, тя е дар Божи…

А:- А, без такива, моля те! Бог си ми е дал каквото дал, въпросът ми беше, дали твоят доктор може повече от Бог?

Т:- Никой не може повече от Бог!

А:- Така ли!?

Т:- И не бива да изземваме Божиите задължения!

А:- Като твоя доктор, нали…

Т:- Не бива да надскачаме човешката си природа, а да насочим енергията си към откриване на начини за добруване!

А:- Аз май ще се откажа от двата чифта…

Т:- За любов между хората!

А:- То, защо ли са ми изобщо цици на мен, ако се замислиш…

Т:- Да престанем да се самоунищожаваме, нараняваме. Да няма расови и полови предразсъдъци

А:- Точно така! Смърт на пъдпъдъците! Дай още две порции!

Т:- Да се опитаме да направим съвместното си съществуване поносимо, дарявайки си доброта.

А:- Или да поръчам три, а? Може Марина да реши да се върне… Ако ли пък не…

Т:- Животът ми взе да придобива някак си друг смисъл!

А:- Ти съвсем не изглеждаш зле…

Т:- Чувствам се прекрасно! Току-що като че ли се преродих!

А:- Само да не е в оня пъдпъдък, който сега поръчах да опекат…

Т:- Прогледнах за Нов живот!

А:- Да ида да проверя при готвача?

Т:- Ново начало!

А:- Ох, няма да мога отначало… Толкова ядене… Ма ще пийна още едно.

Т:- Хайде, пий и да те водя на доктор! Трябва и ти да го осъзнаеш!

А:- Доктор? А, не! Аз се отказах от циците!

Т:- Не бе, на психолог ще те заведа!

А:- А?... Така ли… На връщане, все пак, може ли да се отбием при хирурга ти?

06.01.2010 год.