– Трябва – възрастната жена така произнесе думата, че младият лекар преглътна мъчително – да дадеш хапчета на моя Киро. Иначе… – пак замълча за минута. – Ще се хвърля в реката.

Монката мълчеше и чакаше. Жената също не продумваше. А въздухът трептеше.

– Какви хапчета? – накрая събра смелост да попита тихо Емануил, пребледнял.

– Против мъжкарство – още по-тихо отговори жената и пак развърза забрадката си.

Монката се вцепени. Стана и обиколи бюрото – по часовниковата стрелка и обратно. Знаеше характера и на двамата. Ако послушаше баба Елефтера, бай Киро щеше да му види сметката. Ако не я послушаше, отиде му името на доктор. Припомни си думите на стария доктор Георгиев, че лечението е магия и включва задължително лекарства плюс общуване между лекар и пациент. Скъсаше ли се доверието между тях, отиде конят в реката. Името му бе вързано на примка и чакаше доктора да измисли как да го спаси, преди сам да се обеси от глупост. А гарванът го наблюдаваше присмехулно.

– Ела утре сутринта, ще оправя работата – лекарят уж спокойно и уверено изпрати бабата навън, а после седна отчаян на стола. „Защо ми трябваше да уча медицина!“, проклинаше се искрено. – „Да бях станал компютърен специалист, чиста работа!“

След пет минути вратата се отвори с трясък и бай Киро застана в средата на кабинета с ръце на кръста. Висок, жилест, с гъста сива коса, напомняше Крали Марко.

– Оная чума е била тук, ама да знаеш, ще ви извия вратовете и на двамата, само да ми извъртите тоя номер с хапчетата!

Докторът го гледаше намръщено като адвокат на дело, а мъжът продължи:

– Даже искам да ми дадеш такива, да мога повече – и се засмя, намигвайки му. – Каква вдовица е дошла в горната махала! Гражданка, по-млада от нашите чуми и по-либерте – възрастният мъж щракна с пръсти и се завъртя като за сиртаки.

Монката започна да се смее. От нерви, от безсилие, от младост. Внезапно една гениална мисъл се излюпи в главата му като великденско пиленце и го клъвна по средата на мозъка. Лекарят се стресна, погледна към гарвана, кимащ умно на прозореца, и рече:

– Утре вечер ела, ще ти дам специални хапчета – и за да увери мъжа, го потупа по рамото успокояващо, поглеждайки пернатото ОТК на перваза. И то кимаше одобрително.

Среброкосият отвори уста да каже нещо, но замълча, изгледа заплашително доктора и тресна вратата. От звука задрямалата на близкия клон до прозореца таласъмка се изтърколи в тревата, кихна и хукна на разходка из селото да си доподири другарчето.

Цяла нощ младият човек се въртя в леглото като пумпал. На просветляване се сети за стария си колега, който казваше, че всяка лъжа, удължаваща живота на болния, е благословена. „А тази, спасила живота на лекаря, е необходима.“, допълни с ирония Монката и се зави презглава, но не за дълго. Мислите потропваха ръченица в главата му.

Бялата мория кимна съгласна, а Черната се подсмихна многозначително.

Младокът стана, прегледа наличността в спешната си чанта и реши. Насипа витамин С в празно шише от вносно лекарство и го затвори внимателно. Когато баба Елефтера дойде, ѝ го даде с уверението, че е точно каквото трябва. А щом вечерта бай Киро пристигна, му обясни, че хаповете у жена му са тези, които иска. Междувременно мина през къщата на вдовицата, за да я уведоми, че бай Киро ще отиде на другия ден да прегледа дали асмата ѝ е за рязане, като многозначително ѝ намигна. Бялата мория прихна, а Черната повдигна вежди недоволно, но не проговори. А вятърът отлетя на юг.

Събота и неделя младият доктор живя върху живи въглени. Не посмя да отиде дори до селската кръчма, да си вземе поне ядене. В корема му свиреха зурните на девет чалгии, но той лежеше на леглото и единственото, което си мислеше, беше: „Ще ме бъде или няма да ме бъде?“ От прозореца го гледаше черният гарван и мигаше като учен професор.

Отговорът дойде в понеделник сутринта, вързан с панделка и ухилен до уши като зелка. Начело на опашката с болни стоеше баба Елефтера. Държеше в ръце нещо, завито в шарена кърпа. Лекарят изтръпна. Щом влезе в кабинета, тя разви пакета и го погледна с умиление – там се кипреха куп мекички, полети с домашен мед. Тя целуна лекаря благодарно и безмълвна излезе на пръсти. Монката въздъхна и с кеф лапна една мекичка.

Към обяд дойде вдовицата. И тя носеше нещо, завито в хартия. Разви го мълчаливо пред доктора – ароматът на кекс със смокинови резенчета изпълни кабинета. Жената го погледна с обожание и излезе с танцова стъпка без думи. Привечер бай Киро се изтърси в кабинета, изправен като войник, с многозначителна усмивка хлопна на бюрото шише вино и се прокашля авторитетно като депутат. Огледа младока благо, заявявайки гордо:

– Двайсетгодишно, с букет от специални билки – и му намигна съучастнически.

Бялата мория се усмихна, а Черната замислено нави една къдрица на пръста си.

За седмица славата на младия лекар обиколи селата наоколо. Станеше ли дума за него, всички бяха единодушни. Повтаряха като ученици стихотворение наизуст:

– Златно момче, доктор за милиони – хвалеха го и жени, и мъже.

А докторът ги гледаше и умилно им се усмихваше. При толкова изпит витамин С – мъжете в селото грип нямаше да ги хване през зимата – гарантирано.

Вечерта отвори зеления тефтер и записа: „Лекарство против стар мерак. – Гореща жена, студено вино и малко акъл.“ После го затвори и се ослуша. Стори му се, че има някой в стаята. „Много работа и малко любов е лоша комбинация.“, каза си и отпраши към страната на Морфей. Преди това като на кино видя образа на чудна жена в светлина.

Когато потъна в прегръдките на дълбокия сън, две сенки приседнаха на ръба на леглото му и се вгледаха умилени в него, докато вятърът танцуваше вън пролетен валс.

– Колко много прилича на своя прадядо Манол – прошепна Бялата мория с нежност.

– Внимавай! – надвеси се над него Черната ѝ сестра, но и нейният глас се пропука.

Двете дълго мълчаха – преглеждаха миналото и бъдещето му. Всяка искаше нейният план да победи, ала знаеха, че онази, която наистина щеше да определи Съдбата му, бе Третата. От това им стана студено и отлетяха тихо, без да знаят, че тя вече бе тук, над главата на спящия доктор. А очите ѝ говореха с душата му тайно на езика на обичта.

Междувременно далече в Китай един неразумен човек много обичаше прилепи и се чудеше къде да похапне повече от тях за по-малко пари, естествено. Горкото човечество спеше безгрижно и нямаше дори най-малка представа какво ще му донесе това. Над Украйна пък се събираха черни облаци, от които нямаше да завали дъжд, а смърт.

Монката сънуваше дъщерята на Страхил Железния, която бе срещнал напът за работа. Очите ѝ го прегърнаха с топлина, с гласът ѝ изненадващо бе събудил у него бурни мъжки желания. Само че според СИА – Селската информационна агенция – скоро щяла да стане жена на някакъв богаташ от София, компютърен специалист. А СИА не лъжеше.

„Не ти върви в любовта открай време, Емануиле.“ – отбеляза сутринта докторът, спомняйки си горещия сън. Искаше той да премине в истина до най-малки детайли. „Пък може да провърви скоро.“, подсмихна се весело Третата мория до прозореца, чакаща да види какви ще ги свърши този ден докторът. С една ръка събра случайностите и зачака.

Таласъмката Грациела тренираше солфеж на покрива под акомпанимент на вятъра, когато Мария притича по улицата. След минута щеше да срещне Емануил – случайно.

Време беше Третата мория да започне своята нова земна мисия.