Aug 11, 2023, 8:55 PM

 Третата мория, глава 19. – Проклятие, благословия и мория 

  Prose » Novels
711 1 4
Multi-part work « to contents
16 мин reading

Глава 19. – Проклятие, благословия и мория 

( пролетта и лятото на 2022 г. – зимата и пролетта на 2023 г.)

Няколко дни докторът беше между живота и смъртта. КОВИД за втори път се опитваше да отнеме живота му. Третата мория стоеше неотлъчно до него, страхувайки се да не го изгуби. Междувременно бащата на Барие я прибра – тя настояваше детето ѝ да бъде погребано в родното село, където живееше със съпруга си. Рискът от пътуване скоро след раждането беше голям, но повече не можеха да чакат.

Черната мория не се появяваше, но бе сигурно, че е някъде тук и отмъщава на Третата – хиляди земни души заминаваха с нея в отвъдното. Преди месеци бе започнала война между Русия и Украйна, която щеше дълго да продължи, осигурявайки много сърца за Черната. Дали това щеше да я успокои? Или и тя бе ненаситна като хората.

Слушай, сестро – една сутрин заяви Бялата мория. – Нека да се обединим.

Мислех, че сме обединени отдавна – тихо отговори Светлата. – Или греша?

Имах предвид него – посочи Емануил. – Няма нужда да му съсипем живота като на другия.

Аз ли провалям всичките му сърдечни връзки, или ти? – с укор изрече Третата. – Може би е време да спреш. Мария е подходяща за него. С нея ще бъде щастлив.

А ти ще изчезнеш ли от живота му? – не се стърпя другата. – Не е ли време сам да поеме в ръце цялата си съдба?

Може би наближава времето – замислено промълви Третата. – Нека първо да оздравее. Подай ръка.

Двете мории сплетоха пръсти над сърцето на доктора. Светъл обръч се образува над тях и започна леко да се премества над цялото тяло. Като светлинен сноп, който изсмуква болестта, поглъща я и я праща в нищото. Скоро цялото тяло на мъжа започна да излъчва светлина. Накрая трепна, сякаш искаше да се разтвори в слънчевия кръг и мориите спряха.

Утре ще бъде на крака – заяви доволно Бялата.

Благодаря – отговори Третата смутено и отлетя.

Лека-полека Емануил се връщаше към живота. Сякаш бе пътувал много далеч. Спомняше си смътно лицата на две жени, които говорят над него. После светлинен душ, отмиващ болката от натежалото тяло, което олеква, става светлина и иска да отлети с тях. „Смахваш се от много работа“, упрекна се докторът и се огледа. В стаята нямаше никого. Време беше да стане и да довърши належащи за клиниката дела. „Карантината!“ – тресна го като чук в главата. „Карантината!“, въздъхна Монката с натежала душа. Трябваше още ден-два да издържи в изолатора. Тъкмо да си събере мислите и душата. Гълъбът долетя.

Пусна телевизора и онемя. Любов се оказа права. Докато бе лежал болен, бе започнала абсурдна война. Това щеше ли да наруши доставките на препарата? Исландия нямаше нищо общо с конфликта, но знаеше ли човек с какво можеше да го изненада една война. Струваше му се, че човечеството оглупява прогресивно с всеки изминал век.

Тихо почукване на вратата го накара да викне:

Жив съм, обаче не влизай – още съм в карантина. Кажи някоя добра новина.

Добрата е, че и аз съм жива – опита се да се пошегува Мария. – Оставям ти храна, чисти дрехи, първак ракия и студен чай от билки.

А Барие? – не издържа да не зададе въпроса, който го изгаряше.

С баща си замина на село. Искала детето да има гроб. Изглеждаше по-добре от теб, когато си тръгваше.

„Даа. Отново избяга. Дойде, получи помощ от мен и се изниза без „благодаря“. Ирония на съдбата. Да е жива и здрава. В своя свят да се чувства щастлива жена“ – пожела ѝ искрено докторът, усещайки, че така може и той да получи накрая щастие.

Малкият как е? – смени темата Емануил, изпитал нужда да говори за сина си.

Добре – отговори с тих смях Мария. – Учи се да прави бели и пита за теб.

А рускините? – със свито сърце запита Монката, макар да знаеше отговора.

Заминаха преди няколко дни. Бюстовете на лекарите са завършени и поставени.

Кой плати на Любов? – изненадано попита докторът.

Никой. Каза, че е подарък за теб. Сега си почивай, довечера ще дойда пак.

Лесно бе да се каже. Главата му се изпълни с въпроси, набъбващи като бобени зърна във вода. Защо са побързали да заминат? Войната? Или с бай Киро са свършили заплануваното? Нали Олеся искаше да живее на село? Или друго е хрумнало в красивата ѝ глава. „Вече ги няма, не трябва да мисля минали работи“, скара се на себе си Монката. По-добре беше малко да почете. Или да запише нов лек за душата в тефтера.

Отвори го. Не бе писал отдавна. Замисли се за странните неща, които се случиха в живота му, откакто завърши медицина, дори още преди това. Спомни си за Елена, за злополучното писмо, което беше прочела. В него той обясняваше на общ приятел, че много обича момичето, но не иска то да разбие мъжкото им приятелство. И че ако се наложи да избира между него и нея, би избрал верния приятел. Продължаваше да мисли така. Елена не бе неговият човек, нито пък Барие. А дали беше Мария? Още не можеше да нарече сладостта между тях любов. Не го усещаше така. Но нейната грижа за него бе балсам за душата му. Тя беше и майка на неговия наследник. Скалата се беше разпукнала.

Док, аз съм – обади се следобед отчето. – Дойдох да те питам как си, имаш ли нужда от мен.

Исках отдавна да поговорим – застана близо до вратата Монката. – Има ли друг в коридора?

Не – заяви попът, оглеждайки се.

От известно време имам проблем – захвана докторът. – Какво знаеш за мориите?

Отчето се опря на стената, щеше да бъде дълго. Загледа се в гълъба на прозореца.

– Доста. Прадядо ти Манол, се говори, че е общувал с тях. Дори заради едната щял да изгуби живота си, спасявайки дете сираче в пожар, лумнал незнайно как през нощта.

Какво е направил, за да се отърве от тях? – нетърпеливо попита Монката.

Прадядо ми беше жив, когато бях още дете – произнесе замислено отчето. – И ми разказваше тази история, обяснявайки, че ако мория се влюби в мъж, той трябва да ѝ каже три ключови думи. Да я помоли да си тръгне от него, обещавайки ѝ някакъв дар.

И тя просто ще го направи? – невярващо попита Емануил.

Не знам – свъси вежди свещеникът. – Прадядо ми казваше, че твоят прадядо им обещал да изрича всеки ден по една благословия за трите. И да кръщават всеки син, роден след това в рода, на една от тях. Както и да го изучат за лекар.

Ужасно проклятие е да те обича една мория, недай боже две, а ако и трите са влюбени в теб, тежко ти – прошепна на себе си Монката и студена пот изби по челото му. – Какви са вълшебните думи, отче?

О, много са прости. Но човек ги изказва трудно. „Простете ми, ако с нещо съм ви обидил. Благодаря ви за всичко, което направихте вече за мен. Обещавам синът ми да стане лекар. И бъдете проклети, ако пак се намесите в моя живот някой ден.“

Значи това им казвам и те ме оставят на мира? – със съмнение повтори Емануил.

Само когато думите са изказани от истински мъж, тогава са чути и Трите си отиват. Така ми разказа прадядо ми. Той бе напълно уверен в това. Все пак са били близки с прадядо ти.

Мдаа – рече на себе си Монката. – Сега ще видим какъв мъж съм станал и ще ми стиска ли да направя това. – Отче – неуверено изказа притесненията си Емануил, – а ако този, в когото са влюбени, още не е станал истински мъж?

Проклятието ще се обърне срещу него. И може да изгуби сина си.

Бамм! Камъкът се стовари върху главата и сърцето му. Да видим сега стискаше ли му да каже това на мориите, когато се появят? Трябваше да го помисли добре. Навреме.

На другия ден беше слънчево. Пролетта наближаваше с тихи стъпки. От прозореца виждаше кокичета и зюмбюли. Поредната КОВИД вълна отминаваше, навярно за да се върне пак есента, или още през лятото. Монката беше здрав, тичаше като луд по задачи, чудеше се на Осми март какъв подарък да поднесе на Мария. С какво можеше да я изненада? Тя се грижеше за него нежно. Но и англичанинът не си заминаваше. Намираше  причини да остане още в клиниката, да ходи на масажи при нея и да я убеждава да замине  в Лондон, щом се успокои тази КОВИД вълна. С какво можеше да го изпревари? С пръстен и искане на ръка? Пръстен – за това трябваше подготовка. А за предлагането на брак се изискваше сигурност, че изпитва любов към Мария. Уж я обичаше, а сякаш го правеше с половин душа. „Тиквеник! Нерешителната котка гладна спи“ – си рече сам.

Реши да се посъветва с Благия. Върна се да вземе ключовете от мотора и ги видя. Трите мории стояха в ъгъла на стаята и го гледаха. Монката затвори вратата. Време беше за разговор. Трябваше най-накрая да приключи тази ужасна игра.

Дами, много се радвам, че сте и трите тук – заяви сериозно докторът. – Имаме да изясним някои важни неща между нас. И да ви съобщя новина.

И трите мълчаха. Бялата беше бяла. Черната беше черна. Третата беше слънчева. Мълчаха със сериозни лица. Монката знаеше, че Третата чете мисли и реши да действа бързо. „Последният казус, Док, каза на себе си Емануил. – Последният казус, ако ти стиска да промениш съдбата си. Давай! Без страх и колебание!“ Гълъбът кацна на клона.

Простете ми, ако някога с нещо съм ви обидил – започна той и Бялата мория стисна ръце като в молитва, сякаш го молеше да не продължи.

Благодаря ви за всичко, което вече направихте в моя живот. За помощта, за съветите, дори за блокирането на сърдечния ми живот, да – натърти на последното той.  – Така разбрах, че най-ценното всъщност е моята любов към Мария.

Каза го и му олекна. Бе разрешил казуса. Дъщерята на Железния трябваше да стане негова съпруга. Да се грижи той за нея и малкия им син, тя за него и за детето им.

Черната мория държеше ръка на сърцето си. Мълчеше. Значи бе истина. Прадядо му също бе имал вземане-даване с тези нечовешки същества. Предстоеше краят.

Проклети да сте, ако от тази минута нататък се намесите в моя живот – изрече сдържано, но решително докторът. – Няма да лягам с жена си, а вие да гледате. Няма да се страхувам да целувам детето си; да се чудя дали греша, ако не взема решения според вашите правила. Искам си съдбата обратно. Нека бъде такава, каквато аз я реша.

Третата  мория хвана за ръце своите сестри и произнесе тихо:

Прости ни, ако сме те обидили без вина. Благодарим ти за радостта, която ни даде. И проклет да си, ако кажеш лоша дума за мен, за Бялата или Черната сестра. Оставяме ти съдбата в ръцете, но запомни. Малкият трябва да стане лекар. Някой след трийсет години  ще се наложи пак да спаси селото от болест, страх и пандемия.

Обещавам – с ръка на сърцето заяви Монката.

Светът около него се завъртя, пред очите му стана светло, сякаш го прегърна слънцето. И всичко изчезна сред светлина. Белият гълъб и гарванът отлетяха в небето.

Когато дойде на себе си, слънцето светеше закачливо в прозореца. Огледа ъглите на стаята. Нямаше и следа от мориите. Грабна ключовете, каската, провери дали двете банкови карти са в портмонето му и знаеше кристално ясно какво ще направи в близките час или два. Време бе да избере пръстен за своята бъдеща съпруга. Нямаше нужда да бъде златен или с диаманти – просто не трябваше да има друг подобен никоя друга жена по света. И бе сигурен какъв надпис щеше да има гравиран на него. - „На моята втора душа.“

Мориите го изпратиха с поглед, докато изчезна след завоя. Повече нямаше да види лицата им. Но всяка от тях щеше да брани живота му. Защото сам бе решил казуса и направил верния избор за живота си. Бе израснал. Бе се превърнал в истински мъж, достоен за благословия, мория и жена.

» next part...

© Илияна Каракочева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??