"Третата мория" - глава 6. – Старата вражда ръжда не хваща (Втора част от шеста глава)
– Дедо Киро ке се заеме. Предишниот пат беха со дедо ти, ама сега ти ке идеш со него, со Кольо Благио и со Танас.
– Други нареждания? – обърна се Монката гневен към бабата.
– Нема – погали го внезапно по лицето с грапава ръка тя. – Ако го бехме направили кога татко ти претрепа майка ти, щеше да знаеш дека е ти. Ама човек и на тва се учи.
Докторът стоеше вцепенен. Сякаш бяха разрязали мозъка и сърцето му едновременно. Светът се завъртя около него, но пак усети енергийната прегръдка и се изправи, получил внезапна сила и решителност. Щеше да разплете тази история докрай.
Бялата мория го прегърна, за да успокои пулса му. Черната въздъхна ревниво.
– Айде, оди към здравната служба, оти ке закъснееш – побутна го бабата нетърпеливо. – Дедовците те чекат тамо.
Пред кабинета – обръснати, стегнати и сериозни като за снимка във вестник, наистина го чакаха бай Киро, бай Кольо и бай Танас. На Монката му се искаше да им извие вратовете, но се сдържа. Май не само рускинята трябваше да се махне от това място. Започваше да се задушава вече в това лудо село. Най-много от безсилието, което го топеше. Баща му бе мъртъв, дядо му също, но защо майка му не го потърси? И нейното мълчание ли бяха купили с пари? Съмнението като червей загриза сърцето му отвътре.
– Слушай сега, Монка – започна бай Киро византийски. – Отиваме всички при оня кретен и му обясняваме хубаво ситуацията – или дава пари за самолетен билет на рускинята, или внасяме документите у полицията в града.
– Няма приготвени такива – мрачно отговори докторът.
– Но той не го знае – доволно отбеляза бай Танас.
– Вие сте… – започна ядосано младият доктор, но Кольо Благия го прекъсна. – Този път ни послушай. Има причини да го направим. Ние сме хора. Все пак помогнахме на жената, нали? Измъкнахме я, щом я чухме да вика за помощ.
– Значи вие сте били? – не се изненада докторът, а после попита ядосано:
– И защо трябва да съм част от вашия цирк?
– Защото дядо ти го започна преди години.
– Това значи ли, че аз трябва да продължа? – гневно извика Емануил.
– По-скоро да го приключиш – уточни бай Танас дипломатично.
– Нима? – извика почервенял докторът.
– Аха – уверено отговориха другите мъже в един глас.
– Няма да дойда – озъби им се Монката. – Ха да видим как ще ме убедите – и ги изгледа победоносно.
– Да кажем – бавно изговори думите бай Киро, – че имам адреса на майка ти.
– Каквоо? – изрева Емануил. – Имал си го през всички години и не си ми го дал? Цял живот не знам жива ли е, къде е, как е. А ти си мълчал и си се правил на първи приятел на дядо ми? А аз сега да ви имам доверие?
– Да, защото тя знаеше всичко за теб – продължи спокойно старият мъж.
Монката седна на пейката премалял. Бялата мория приседна до него. Черната също.
– После ще ти разкажа всичко – обеща бай Киро. – Сега да свършим работа.
– О, ще ми разкажеш. С най-големи подробности при това – скочи Монката. – Само искам да знам, преди да изнесем поредния цирк на уж справедливост, защо толкова години мълча?
– Защото така искаше майка ти – отговори среброкосият мъж. – Обещах да ти кажа, когато умре дядо ти, а ти станеш истински мъж.
– Дядо ми умря преди девет години – натърти Емануил. – Ако помниш.
– Помня много добре – заяви бай Киро. – След няколко дни трябва да му направим адета. И ти ще си главен участник в него.
Младият доктор беше толкова ошашавен, че махна с ръка и тръгна с групата мъже към долната махала, където бе къщата на Денко. Третата мория крачеше до тях бодро. Вятърът люлееше клоните с жълти листа и поглеждаше влюбено морията. Небето спеше.
Мъжете влязоха в двора, без да звънят или викат. По същия начин нахлуха в стаята на побойника. Завариха го да гледа телевизия. Той скочи, щом ги видя, но пак седна. Беше му ясно, че те са на ход. Затова примирено им направи знак да седнат.
Преговорите бяха кратки, но директни. След час групата излезе от къщата с достатъчно пари за самолетен билет до Москва и обратно, а може би и за наем на малка квартира за месеци в Петербург. Мълчаха. Кучият син си го заслужи, но осъзнаваха, че и това беше малко. Третата мория ги гледаше неодобрително от дървото. Гълъбът долетя.
Когато си тръгваха, Денко се спря пред младия доктор и процеди през зъби:
– С теб имаме още сметки за изчистване. Не съм забравил нито дядо ти, нито баща ти, докторче. Тия келеши няма все да ти пазят гърба.
Емануил го гледаше, без да трепне. Не знаеше за какво говори, но скоро щеше да научи. Подозираше, че бе свързано с майка му. Щеше да почака бай Киро да му разкаже. Абсолютно всичко, до най-малката прашинка истина. Затова нищо не му отговори. Обърна се и излезе с другите мъже. Третата мория държеше ръката му здраво.
Вечерта се прибра в квартирата уморен като куче. Кольо Благия го чакаше да вечерят и да пийнат по една скоросмъртница за вътрешна дезинфекция. Олеся бе опаковала вещите си. Куфарите чакаха в коридора. Буца заседна в гърлото му, но успя да каже кисело:
– Много сте бързи!
– Така е най-добре, Док – за първи път го нарече по този начин хазяинът му и Монката го погледна учуден. – Разкарал съм Елефтера за няколко часа да се сбогуваш с балерината – с намигване го информира той. – Но първо хапни. Ще ти е нужна сила.
Монката стоеше под хладния душ и се опитваше да мисли. Много неизвестни играеха на прескочи кобила в главата му. Може би най-добре беше да остави морето от тайни само да се успокои. Не усети отварянето на вратата, но когато две нежни ръце се плъзнаха по гърба му, нямаше нужда да се обръща, за да види чии са. Олеся бе избрала да му благодари така. И той се разтопи като захар в ръцете и устните на най-горещата жена, срещал в живота си. „Денко е пълен глупак!“, помисли си той, докато се обличаше след час и половина. „А ти си идиот от захар.“, дочу тихият шепот на красавицата до себе си и отново потъна в нейната сладост, късайки нишката на остатъка от разума си като конец.
Късно през нощта стоеше до прозореца и се взираше в очертанията на планината отсреща. Усещаше, че никоя птица не се е научила да лети вътре в гнездото си. „Трябва да проверя как стоят нещата с конкурсите в София.“, повтори си докторът няколко пъти, сякаш щеше да забрави. Някаква сила от дълбините на времето се връщаше внезапно, за да промени отново живота му и да го спаси от него самия. Време беше за риск и дързост.
Както повечето пъти преди сън, отвори зеления тефтер, за да запише нова рецепта с лек за Душата. „Лекарство против Слабост – Страст!“ изписа с големи букви и заспа непробудно до сутринта. Не сънува нищо. Сякаш съдбата му беше изчистена пак от Бог.
Третата мория седеше до главата му и разбутваше кошмарите, искащи да му покажат истини за бъдещето. „По-добре да не ги знае сега!“ – целуна очите му тя и отлетя. Имаше време да укрепне и да посрещне ударите като мъж, достоен за обич и семейство.
Мария бе взела изследванията и се чудеше дали да се обади на Емануил с новината, че ще става баща, или да запази за себе си това малко щастие. Той ѝ липсваше жестоко.
Третата мория седеше в люлка от ябълков аромат върху крилете си светлина и чертаеше схеми за спасение на Емануил от КОВИД. Вирусът приближаваше неумолимо.
Китайският грип пътуваше бавно, но сигурно към планината. Гарванът го усещаше с клюна си. Докосна ръката на Черната. Тя го разбра. „Имаме още мъничко време, докато се побъркаме от работа.“, успокои го тя и птицата се сгуши в косата ѝ уплашена като дете.
На разсъмване удари с камъчета по прозореца накараха доктора да отвори очи недоволно. „Кой идиот иска нещо от мен точно сега?“, започна, но спря. Днес ставаха девет години от смъртта на дядо му. Като нищо лудите мъже от селото бяха дошли за древния ритуал „богово купанье“ – разкопаване на гроба на мъртвия, измиване на костите с мляко, полагане отново в пръстта както са били преди, а на главата на мъртвия полагане на каскет, да не настинел. Което бе пълна лудост. Но от столетия се правеше точно така на всички мъже, за които имаше съмнения, че са общували с мориите. Нямаше как да избяга от своето задължение – баща му бе мъртъв, а той беше внук. Най-близкият по кръв извършваше слагането на каскета и поемаше отговорността за опазване на рода.
Облече се бързо. Тримата възрастни мъже го чакаха пред вратата сериозни, въоръжени с лопати, кирка, шише ракия, мляко, един топъл хляб и черен каскет. По пътя за гробището към тях се присъедини и свещеникът.
– Отче, не е ли време да спрем с тази абсурдна традиция? – попита го тихо Емануил.
– Традицията са измислили много по-умни от нас – уклончиво отговори попът. – Дядо ти е заслужил уважение. С помощта на Третата мория спаси преди години селото.
– Заслужил е, но се съмнявам, че е искал точно такава почит – промърмори младият мъж на себе си, защото приближаваха вратите на гробището. Кръстовете сякаш грееха.
Благия подаде шишето с ракия на всеки да пийне, преди да започнат. Свещеникът прочете първа молитва, а след това хвана лопатата заедно с младия мъж. Пръстта започна да пука от силните удари. Слънцето се процеждаше през разкъсаната тъмнина на капки.
Третата мория седеше на съседния каменен кръст и наблюдаваше доктора. Колко приличаше на Манол! Не трепна лицето на прадядо му, когато миеше костите на сина си; не трепна лицето на Емануил, когато правеше „богово купанье“ на дядо си. Положи накрая каскета върху черепа, прекръсти се, обзет от внезапно смирение. Отчето изчете втора молитва и зариха скелета с пръст. Попът изпя трета молитва и всички отново пиха. А докторът го чакаше и работа в здравната служба. „Ще се наложи да си направя конска доза кафе.“, помисли си недоволно той. – „И пак ще усетят, че лъхам на алкохол. Село е, но не е редно. Дядо ми можеше да почака до събота.“ Белият гълъб го следваше по пътя.
Сякаш прочел мислите му, Благия вметна, щом се разделиха при старата чешма:
– Знам, че си на работа. Ще ти донеса специална билка, да те пусне ракията бързо.
© Илияна Каракочева All rights reserved.