- Добре! Този път се получи горе-долу. Алисия, ти си главна героиня, след два дни е спектакъла, а ти не си знаеш репликите, може ли такова нещо! Срамота! Почивка, след десет минути продължаваме! - една ниска и леко прегърбена жена, видимо обзета от сценария гледаща някъде, неопределено, говореща с дрезгав глас изпълни цялата зала със силен шум. Това бе режисьорката на постановката "Три дни преди смъртта". За студентите от НАТФИЗ тя беше много важна, тъй като щяха да я изнасят в чужбина и то не в коя да е държава, а в Италия. За пръв път щяха да играят на чужда сцена.

Десет минутната почивка мина бързо. Трупата не се състоеше от много актьори. Главната героиня беше Алисия. Младо и жизнено момиче, мечтателка. С прекрасна визия и изразително лице, тя омайваше публиката. Нейният партньор ( тук е мястото да вмъкна, че "Три дни преди смъртта" се разказваше за двама влюбени, борещи се за забранена любов), в който тя бе влюбена не само във спектакъла, бе Стелиян. Имаше още трима-четирма младежи с по-малки роли.

Двата дни, през които Алисия трябваше да научи репликите, не бяха лесни -отношенията и със Стелиян също. Те се опитваха да крият любовта си от екипа или поне от учителката си, тъй като не бе редно. Той бе по-голям от нея и никой от възрастните не одобряваше това. Не им бе лесно да крият тази любов, в момента, в който те си говореха, ако се загледате във очите им, ясно щяхте да видите едни малки вълшебни звездички, блестящи там. Чувствата им бяха много силни, а мисълта, че ще прекарат десет дни надалеко от родители и проблеми, само двамата, караше усмивките им да греят като сто каратово злато.

Беше 15.08.2006 година, нощта преди сутрешното отпътуване за Венеция. Алисия гласеше своят багаж и очакваше тръгването. Една мрачна мисъл не я оставяше да диша спокойно. Това, което тормозеше съзнанието и бе, че Стельо (както го наричаха всичките му приятели) не отдавна имаше прекрасна, романтична връзка с едно момиче, което замина за Италия. Дали той нямаше да остане там, при нея? "Не, не, не би било възможно. Та той ме обича. Алисия ,стегни се и не си мисли глупости!" Така тя се самоокуражаваше.

Сутринта на тръгването дойде. Всички бяха развълнувани, сърцата им туптяха за новото и различно, което ще видят зад граница. Смееха се и редом с това плачеха. Запазваха си места в автобуса. И в приказки помежду си и съвети от родители неусетно дойде време да тръгват. Сълзите леко капеха от очите им, но сякаш бяха добре облечени в професионална актьорска игра. Едва ли им беше тъжно за родителите им, та те щяха да си правят каквото искат цели десет дни и то в Италия.

Алисия и Стелиян през пътя от София до границата се държаха безпристрастно един към друг. Опитваха се почти безуспешно да крият чувствата си.

На границата бяха към 01.00 часа. След като я минаха, единствените будни в целият автобус бяха Стельо и Алисия. Някаква мисъл не им даваше покой и това бе мисълта им един за друг. Изгаряха от желание да слеят горещо устните си, да погалят кожите си. Изведнъж и двамата скочиха като ужилени и се прегърнаха. Седнаха един до друг и се целуваха. Изглеждаха като картина на някой велик художник: харесващи себе си, влюбени в душите, прегърнати нежно, целуващи се страстно... Мистичният привкус, който допринасяше отражението на луната в автобусното стъкло, бе завършек на творението. Така изкараха целият път до Италия, влюбени.

Не след дълго пристигнаха. Хотелът не беше нищо особено. Малка сграда, с почти никакви екстри. Трябваше да свикват с това, актьорите рядко получават розовото в живота. Настаниха се и тръгнаха на разходка. През всичките 3 дни преди представлението Алисия и Стельо не спираха да бъдат заедно. Разменяха си нежни жестове на едни от най-красивите места в света. Гледаха падащи звезди под Италианско небе. Разхождаха се заедно по един огромен площад. Ловяха гълъби и си пожелаваха тайно да бъдат заедно до сетния си дъх, а после ги пускаха в небето. Тайно си купиха сувенири и си ги размениха. Ако трябва накратко да ви кажа за тези три дни, бих казала само едно: красива българска любов с Италиански привкус и много силни чувства.

Денят на спектакъла дойде. Всички "бяха на тръни", притеснени и уплашени. Момичетата се бяха усамотили в женската гримьорна и се гласяха. Стелиян с нетърпение чакаше своята принцеса, за да излязат на сцената и да покажат на Италианката публика стойностен български театър.

Алисия отвори врата и се показа. В продължение на пет-десет минути Стельо не откъсна очи от нея. Дългата и червеникава коса бе прибрана леко назад, красивите и пъстри очи бяха подчертани вълшебно. Една бяла копринена рокля подчертаваше идеалните и форми и се спускаше бавно по дългите и крака. Мъничките бели пантофки й придаваха приказен вид.

- Хайде, стига сте се мотали! До кога трябва да ви чакам! - възрастната госпожа-режисьор се скара.

- Прекрасна си! Приличаш на паднала небесна звезда или може би... не! Прости ми, красавице, че те сравнявам с нещо видимо, защото ти си невиждано хубава - тези думи, изречени от Стельо, подкосиха краката на Алисия.

Спектакълът започна. Думите му още кънтяха в главата на Алисия, но въпреки всичко те се справиха много добре. Публиката беше на крака.

След представлението всички се прибраха и си спретнаха малко купонче. Третокурсниците от НАТФИЗ заслужаваха едно голямо „Браво” за този спектакъл.

Дойде часът на тръгването. Не на всички им се искаше. Малкият и красив свят, който Стельо и Алисия си изградиха в Италия, бе съвършен, единственото, което можеше да го развали, бе краят на турнето, а то дойде. На тръгване също имаше сълзи. Странно, този път те не бяха актьорски сълзи, а истински. Не им бе лесно да си тръгнат от това място, там оставиха куп чуждестранни приятели и красиви моменти. Ала носталгията за България се бе появила във всеки един.

Режисьорката реши да направи малко обръщение към своите актьори. Взе микрофона в автобуса и каза:

- Много Ви благодаря, за това, което направихте! Бяхте чудесни! Естествено имаше какво още да се желае, но съм много доволна. Показахте им какво е български театър. Сега ви пожелавам приятно пътуване, ще направим едно малко спиране в град Виена.

Алисия бе щастлива от това, което чу.

- Стельо, знаеш ли защо ще спираме във Виена?

- Не! - отсече той.

Алисия доближи лицето си до него и тръгна да го целува, но той изненадващо се дръпна и замина напред.

По време на пътя до Виена почти не си говориха.

Малко преди спирането Стельо бе заспал на най-последната седалка. Алисия отиде при него. Той спеше като малко ангелче, бе красив.

-Ммм, защо ме гледаш? - той се пробуди. Още едно доказателство за силните им чувства беше това, че Стелиян винаги я усещаше когато тя бе близо до него.

- Защото си красив!

- Алисия, виж, трябва да поговорим за нещо.

- Не! Нека просто се прегърнем и погледаме през прозореца.

- Да, но виж, аз трябва....

- Ооо, Стельо, виж падаща звезда. Ммм.... да, пожелах си. Знаеш ли какво?

- Не, не си желай ни...

- Пожелах си да сме заедно до край. Аз те обичам много, Стельо.

- Алисия, спираме във Виена, защото говорих с Ваня, оставам при нея!

Красивата усмивка на момичето потъна вдън земя. Очите и се напълниха със сълзи, цялата пребледня.

- Виж, не исках да става така, но...

- Замълчи, просто замълчи!

Тя стана и отиде на предните седалки. Седна сама, сложи плейърът на ушите си и си пусна тъжни песни. Умът и не можа да понесе това. Сълзите и не спираха. Тя затвори очи и като лента пред нея минаха всичките им красиви моменти. Красивият площад, звездите в Италия, гълъбите, спектакълът. Всичко това можеше ли да се срути просто така. Та нали всичко бе идеално, нали се обичаха? Или не е било точно така?

Автобусът спря. Бяха във Виена. Всички слязоха, за да изпратят Стельо. Алисия слезе последна. Гледката бе ужасна. Той я бе прегърнал силно. Не, не Алисия, а Ваня, момичето, при което той отиваше. Стельо се сбогува със всички и отиде при Алисия, прегърна я и й прошепна : "Обичам те!". Не можеше да я целуне, защото Ваня бе там.

Всички се качиха и продължиха към България.
- Възможно ли е? Случва ли се това наистина? Не, не, Алисия, това е един от поредните ти кошмари. Да, така е, ощипи се й ще видиш... О, Боже! Това е истина. Да, той просто си тръгна. Замина си! Без обяснение, без нищо. Защо, та нали ме обича, защоооо? - тя не можеше да повярва. В мислите й не спираха да изплуват въпроси.

Върнаха се в България. Щастливи или...?



След 10 години.
- Хайде, Иво! Не, не пипай там! - една млада майка викаше по момченцето й, което се катереше по една катерушка.

Това беше Алисия. Иво беше две годишният й син, кръстен на мъжа й Ивайло. Бяха минали десет години от турнето в Италия. Битовият живот я беше обгърнал изцяло, но малък спомен тлееше още в нейната душа.

- Мамо, мамо. Кристофър ме удари.

- Кой е Кристофър?

- Онова момченце, ей там.

- Ела да кажем на баща му.

Едно по-пълничко момченце си играеше в пясъка. До него бе застанал баща му. Алисия се забърза към него. Бутна го по рамото и младият господин се обърна.

- Извинете, но вашият... О, Боже! Здравей!

Усмивката грейна на лицето на Алисия, а в очите й се появиха онези искри, които за последно се бяха появили, когато тя гледаше... Ами, да! Това бе той, Стелиян.

- Извинявайте много, но познаваме ли се.- с груб тон попита той.

Алисия почувства болка в сърцето си. Неизлечима болка. Тя бе дълбоко наранена. Той не я помнеше!

Тя грабна малкия Иво и се затича. В този момент в спомените на Стельо изплуваха тези две очи.

- Алисия! - викна той

Подгони я. Завладян, изненадан, не усети как връхлетя върху предното стъкло на забързан, чер мерцедес. Стельо падна, а от устата му текна кръв. Алисия се обърна й извика.

- Стельооо!

Така завършва й тази история. Happy end ли? Може и да има, но в някой друг живот.

Невъзможната любов, която се разиграваше във пиесата "Три дни преди смъртта" се случи и в реалния живот. Това бяха те, трите им прекрасни дни в Италия, а след тях дойде смъртта.