Йови отвори портите и писаната каруца, натоварена с Христо, Мара и челядта им, весело запя по пътя за Чаталари. Децата нямаха търпение да стигнат, за да се потопят в шаренията на панаира, а езичетата им предвкусваха шекерените пръчки и розовите петлета.
Малко криво му стана, че не го поканиха да отиде и той. Макар и техен аргатин, все пак Мара му беше сестра. Работеше им срещу подслон, хляб и някоя овехтяла дреха. Влезе в стаичката си, пристроена до обора, и легна на сламеника. Благодарен им беше, защото навремето го прибраха. След смъртта на баща му тримата му по-големи братя си разделиха тихомълком в съда имота, а него – още момче – го оставиха без нищо. Така се озова в Топчилар.
Вече беше мъж за женене, ама коя да го вземе? Дори войник не беше ходил, защото тежко чуваше. Искаше му се да погледа отдалече момите, да си зарадва очите – затова му се щеше да иде на панаира. На хорото нямаше да се престраши да се хване. Едър беше батко му и Йови все пристягаше с учкура старите му потури, ...