След целодневния преход в планината вече най-накрая бяхме в Триград. Умората не попречи на желанието ни да се полюбуваме на това градче, така скътано в полите на красивите Родопи. Макар да се бе мръкнало, юлската жега не позволяваше да носим нещо повече от къси дрехи и усмивки по лицата. И така, събрахме се пред хижата и развълнувани започнахме нашата разходка. Много скоро щурците станаха фон, пригласящ на звучната ни компания, а тук-там някоя светулка напомняше, че нощта е дошла. Минахме по дървеното мостче и продължихме покрай реката, която, притихнала, беше сякаш единствен свидетел на нашия смях. Лекият ветрец накара ръцете да се хванат и разговорите от безгрижни, летни да станат смислени, дълбоки. Шегите намаляха. Замечтахме. Мечтаехме да бъдем цяла нощ хванати, приятелските разговори да не спират, миризмата на трева да не ни напуска, шумът на реката да се усили и да зазвучи задълго така отпускащ в главите ни. От всичко най-много мечтаехме този момент да не свършва, лятната нощ сред природата да се повтаря отново и отново...

   Някой прекъсна мислите ми:

- Слушаш ли ме?

- Да... Какво казваше?

- Питах дали си била в хижата в Триград. Чудех се дали да отида...

Лека носталгична усмивка се изписа на лицето ми. Но преди да отговоря, някой ме замери със снежна топка.

- Хей, вие, само вас чакаме.

   Студът ме скова. Изкара ме от онзи блажен спомен, който ме топлеше последните минути, и събуди в мен желанието да отида пак в Триград. Миг по-късно обаче това желание вече бе изчезнало. Бях убедена, че не мога да съживя онзи скъп спомен...

02.03.2011г.

Санди