ТРИМАТА БРАТЯ И ЗЛАТОЛИСТНАТА ВИШНА: ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА, ЧУДЕСА КАТО ПО КНИГА

 Бученето се чуваше като че ли изпод земята, но изведнъж всичко се разтресе и заскърца. Кучетата бясно залаяха, чуваше се мучене на крави и блеене на овце и кози, разкудкудякаха се кокошки, сови се обадиха от запустялата сграда на старото училище, по къщите блесна осветлението, хората бързо се изнасяха навън.

-Момчета, земетресение!- развика се Ванина и задърпа Мануел за тениската, доколкото можеше с малките си ръчички.

  В стаята се втурна Антъни и награби все още спящия Кейд, а полусъбуденият Мануел метна на гърба си блажено спящия Виктор.

-Бързо навън, бързо!- продължаваше да вика Ванина-Олеле, много е силно, вижте как се тресе къщата!

   И наистина, цялата къща все още сякаш танцуваше върху каменните си основи. Но най-силно се люлееше стария кирпичен зид, останал вероятно от още по- стара къща. Изведнъж каменното огнище до него се разцепи с трясък и от него избухнаха ярки и високи пламъци, които стигнаха високо над комина.

-Но какво е това?- недоумяваше Антъни.- Доскоро палехме огнището, но под него няма нищо, което да се самозапали...

  Трусът постепенно затихваше, Виктор се беше събудил , но все още не разбираше какво става. Изведнъж нещо му просветна и той извика:

- Земетресение! Затова Бойчо беше напуснал дупката си и дори усетих, че иска да ни каже нещо!

- Сигурно си прав,каза Мануел, животните предугаждат земетресенията, особено тези, които живеят под земята.

- Божественият огън!- внезапно извика Антъни- Момчета, това е божественият огън, на който трябва да се греят костилките! Кутийката е някъде там!

  Пламъците продължаваха да осветяват цялата околност, но не се виждаше нещо да гори, нямаше и топлина. Изведнъж те сякаш изхвърлиха нещо малко, то описа широка дъга и се изгуби някъде в тъмнината. Посоката беше към старото сухо дърво, но никой не видя къде точно падна предметът. След това пламъците се прибраха в земята, бученето утихна, а животните се успокоиха. Изведнъж се чу камбанен звън, някъде откъм язовира, бавно и тържествено, сякаш невидима църква призоваваше хората за молитва.

- Трябва да намерим това, което изскочи от пламъците- каза Антъни- На всяка цена, защото точно то може да е онова, което търсим. Явно е дошло времето да израсне ново дръвче със златолистни клони, момчета. Но е още тъмно и не знам дали прожекторът ще ни помогне...

- Все пак, да опитаме!- Ванина беше най- нетърпелива- И без това няма да можем да заспим...Хайде, включи прожектора и да търсим! Леле, колко се вълнувам, направо не мога да си регулирам крилцата! Антъни, аз ще следя отгоре и ще ви давам насоки накъде да търсите!

- Само момент, спря се Антъни- да видя дали къщата е здрава.

- Ще дойда с тебе!- предложи Мануел- Ходил съм на курсове за доброволци и зная какво да гледам в къщите след такова бедствие!

   Но по- малките изобщо не ги изчакаха да се върнат. Кейд включи прожектора, а Виктор започна да проследява пътя на предмета. Ванина постоянно прехвърчаше насам- натам и даваше наставления.

- Насам, Вито, докато светеха пламъците, видях, че прелетя над вратата, няма смисъл да търсим в двора! Внимателно тук, има канавка, да не стъпиш накриво! Кейд, насочи лъча напред по права линия! Ето,виж, стига право до дървото на Струна!

- Може да го е прескочило...- намеси се Антъни, който вече беше видял, че на къщата й няма нищо.- Дървото е много високо, но все пак...

   Постепенно се развиделяваше, а камбанният звук не секваше.

- Като че ли иска да ни каже нещо...-прошепна със страхопочитание Виктор- На колко крачки сме или пък на колко време от откритието...

 - Тревата тук е суха, забеляза Кейд- ако беше паднало на нея, щеше да я запали.

- Не, Кейд, възрази Мануел- не забеляза ли, че от пламъците не лъхаше топлина и там нищо не се запали? Това означава,че и предметът не е бил нагорещен. Някъде тук е, наблизо, само трябва да го намерим!

    Но въпреки, че претърсиха цялата поляна около дървото, не откриха нищо. Изведнъж Ванина, която летеше между клоните на дървото се развика:

- Момчета, знаете ли, че дървото е кухо? Прилича на кладенец, цялото е празно! Не мога да видя нищо, но ако се освети...

- Голямо откритие, няма що!- махна пренебрежително с ръка Виктор и в същия момент застина на място- Ами ако...

-...е паднало вътре?- в един глас завършиха мисълта му другите двама братя.- Трябва да се качим горе и да надникнем вътре!

- Само че много внимателно ,предупреди ги Антъни, дървото е сухо и клоните може да се счупят.

  Но предупреждението му беше закъсняло, защото Виктор вече беше започнал да се катери към върха като внимателно крепеше прожектора. Веднъж- дваж клоните изпукаха под него, но пък той беше най- лекият от четиримата, Ванина не влизаше в сметката, тя си беше момиче и не биваше да се излага на рискове. Така ги беше учил баща им, да пазят момичетата и най-вече майките си!

  Но това си беше Ванина, никой не можеше да я спре. Летеше близо до Виктор и пак даваше наставления:

- Стъпи тук, Вито, не, не на тоя клон!- клонът наистина изпращя и почти се пречупи.- Сега тук! Хвани се за горния клон, той е по-дебел!

- Ванина, спри да ме командваш, мога и сам!

- Не можеш, прекалено самоуверен си, както всички мъже! Полека, леле, как щеше да се срутиш!

    Наистина, клонът под крака му се пречупи и момчето увисна на ръцете си.

-Казах ли ти, казах ли ти!- настояваше на своето летящото момиче.

 Все пак, момчето успя да стъпи на следващия клон и вече беше съвсем близо до върха. Всъщност, върхът на дървото беше пречупен и вместо клони, там зееше дълбок кладенец в самия ствол. Виктор включи прожектора и го насочи надолу. Наистина, на дъното белееше нещо, но не можеше да се разбере какво е. Трябваше някой да слезе там, но как? Отворът беше твърде тесен за момчето, а щом беше тесен за него, и братята му нямаше да могат да се спуснат надолу. Опита се да обясни на останалите , надяваше се да измислят нещо.

- Аз ще сляза!- предложи Ванина. Мога да се справя, по- малка съм от вас!

- Ще те завържем с въже за всеки случай, каза Мануел, после ще те изтеглим заедно с кутийката.

  Речено- сторено, бързо намериха въженце и Ванина се спусна надолу, а Виктор осветяваше пътя й.

-Да, това е наистина кутийката, която търсите!- развика се момичето от дъното на хралупата.- От алабастър е и има надписи с арабски букви по капака! Няма как да е друга, откъде ще се вземе тук друга кутийка!

   Но момичето напразно се опитваше да вдигне кутийката, тя беше твърде тежка за нея. Наложи се да се завърже за нея и да ги изтеглят заедно. В края на краищата, оставаше само да я отворят!

  Това, обаче, не беше лесно, капакът беше залепнал с нещо като цимент, вероятно от столетията в земята, наложи се да намерят една захвърлена машинка за рязане на плочки от гранитогрес.

  И ето, настъпи заветния миг, капакът се отвори и те бяха там-трите костилки, донесени от манастира „Св.Антоний“от рицаря-монах Антон Пескар преди повече от осем столетия. Не бяха променени, изглеждаха като че ли току-що някой е изял плодчетата и ги е изплюл в кутийката. Оставаше да разрешат още един проблем.

  Къде да ги посеят? На каменните плочи пишеше за Центъра на Вселената, да, но къде се намира той?

   А камбаната продължаваше да бие, вече по- бързо и нетърпеливо, като че ли трескаво  очакваше всеки миг дръвчето да поникне.

- Вижте!- развика се Кейд и посочи нагоре. Дървото на Струна сякаш се беше съживило, кората му придоби свеж зеленокафяв цвят, клоните му се изправиха, появиха се вейки и зелени листа, а хралупата бързо се запълняше. Но най- странното беше друго.

- Църквата, Тони, видя ли какво става?- това беше роднината, който се грижеше за лозите, чичо Мишо. Беше се задъхал от вълнение и едва говореше.

- Чух камбаната, но не знам откъде е...-започна Антъни, но чичото го изпревари.

- Църквата се появи отново, момчето ми! Земетресението я изкара над водата и камбаната започна да бие!

  В този миг цялото село се стичаше на брега на язовира и всички като хипнотизирани гледаха малката църквица,чийто покрив от  зеленясали каменни плочи стърчеше поне два метра над водата, а от камбанарията се носеше тържествения звук на камбаната. Всички се кръстеха, а лицата им бяха озарени от необикновена светлина.

 - Хей,Антъни, добре дошъл!- извика им висок усмихнат младеж с лъчезарни сини очи, обут в протъркани дънки и гол до кръста.- Ти се завърна и чудесата започнаха да стават в нашето село! Да не си довел някой вълшебник или прекрасна фея?

- Момчета, това е Ивайло, един страхотен приятел! А това са моите приятели от Мисури- Мануел, Кейд и Виктор.

  Спря се навреме преди да каже нещо за Ванина, защото Ивайло със сигурност не я виждаше.

- Приятно ми е, момчета! Надявам се, че ще поостанете и ще разгледате нашия край, нали? Хей,Тони, тъкмо ей сега  ще ходя с буса в Центъра на Вселената, мога да ви натоваря и да пообиколим там!

- Центъра на Вселената? Правилно ли чух?- намеси се в разговора Виктор, който вече доста добре разбираше езика на майка си.

- Да, Вито, не знаеше ли, така наричат нашия град. Преди време собственикът на един цех за плодови сокове , господин Радулов, сложи надпис на камионите, с които разкарваше продукцията си по магазините: “Стара Загора- център на Вселената!“ И така се започна, вече всички ни наричат така..Но какво ви става, момчета? Защо се прегръщате и смеете, много смешно ли ви се стори? Е, малко е грандоманско, но защо не, в края на краищата, кой знае къде е наистина центърът на вселената? Може и да е тук!

- Това е, там е, това е!- не бяха на себе си от радост тримата братя- Открихме го, вече знаем къде да посеем костилките!

  Не след дълго вече бяха готови и натоварени в буса на Ивайло заедно със скъпоценната кутийка.