Стоя на спирката и чакам 136 да дойде. Чакам 15 минути. Цигара и половина мое време. Мерилото на дните ми. Артистите го мразят, защото им поставя срокове и граници. Аз го понасям, защото въвежда ред сред задълженията ми - закуска, работа, обяд, работа, вечеря, работа. Последната работа годеницата ми нарича правене на любов.
Докато чакам, принципно следя за някой изцепен модел кола или за театрални афиши. Днес неприсъщо усещам как всички части на тялото ми боботят в ритъма на пътната обстановка. Как тътенът на моторите блудства с понаддалото ми тяло. Как клати месата ми и бучи в тях. Хваща ме страх, че може да не спре да ги насилва. Добре, че сестра ми идва. Носи ми книга. Сестра ми винаги има книга. Тя не ми е точно сестра и това не е точно книга.
Автобусът идва и аз се качвам. Махам на сестра ми през прозореца и чета по устните ù колко ме обича. Отварям книгата, но се отказвам, преди да съм започнал. До мен сядат една в друга две гимназистки. Оня селянин зад волана им пуска целувки в ...