Чудя се дали болезненото чувство от липсата на някои любими хора, изразено в „липсваш ми“, не се дължи на нещо много цинично и прозаично... Страха да не ги забравя:) Не изпитвам никакво задоволство или удоволствие от забравянето на хубавите неща. Всъщност бих желала да ми се напомнят по-често – неща като близост, като любов, като взаимна загриженост и взаимен интерес към мислите на онзи отсреща. Неща, които придават на образа на даден човек, който пазя в съзнанието си, една специфична топлота, жива мимика на запомненото до последната гънчица лице, изразителни жестове на запомнените крайници, интонации на запомнения глас и запомнените изрази, тактилно усещане на спомена за прегръдка:)
Когато „данните“ не се опресняват, запазеният образ постепенно се превръща в мъртва картинка, в някаква замразена във времето мумия на човек, която изобщо не можеш да „раздвижиш“ из ума си. Губиш усета как би реагирала тази човешка единица, какво би казала, как би се засмяла на ето тази шега, какво би каза ...