*кап*     *кап*     *кап*
- Искам да пиша!
- А можеш ли?
- Мога.
- Тогава пиши.
- Нямам муза...
- Къде е?
- Тръгна си... преди много, много време.
  Мълчание. Дъжд. Капки. Още мълчание.
     *кап*     *кап*     *кап*
- Намери си нова муза тогава.
- Не искам.
- Нали искаше да пишеш?
- Да.
- Хмм... Още ли Го обичаш?
- Да, обичам Го.
- А правилно ли е?
- Откога в любовта има правила?
- В любовта може и да няма, но за щастието има. Ако искаш да си щастлива, трябва да Го забравиш.
  Извърнах поглед настрани, прекъсвайки разговора за момент. Кичур мокра коса падна в очите ми. Оставих го. 
     *кап*     *кап*     *кап*
- Може и да си права. - все още гледах настрани.
- Аз винаги съм права.
  Сепнах се от думите ù. Увереността в тона беше завидна. Погледнах я в очите. Бяха придобили меден оттенък и искрички подскачаха из ирисите ù. Тя отдръпна кичур коса от очите си и ме дари с усмивка.
- Откъде знаеш, че винаги си права?
- А ти не знаеш ли?
- Защо ми задаваш толкова въпроси?
- За да ми отговориш.
- И какво като го направя?
- Ще бъдеш по-щастлива.
- Сякаш ме познаваш...
- Познавам те. А сега се усмихни и забрави за всичко, което те прави нещастна. Забрави и за Него.
- Лесно ти е да го кажеш! Не знаеш какво е...
- Вярвай ми, знам... толкова добре, колкото и ти.
  Капките бяха размазали грима ù по клепачите, но очите ù  продължаваха да излъчват онази глупава сигурност... онази увереност, която аз не притежавам. Образът ù ставаше все по-неясен. Знаех, че ще ми липсва, но не ми се говореше повече.
Отметнах още един мокър кичур,
спрях душа
и избърсах замъгленото огледало.
Нея вече я нямаше...
     *кап*     *кап*     *кап*