Тя беше малко разплакано момиче.
Едва навлазло в живота, още непознаваше страха, не се бе
сблъсквало с лъжи, не знаеше какво е да чувстваш болка в гърдите
- в сърцето, независимо от какво е породена.
Беше вечер! Всички спяха, а тя... тя бе будна, плачеше... Дълго
плачеше - сълзите и’ невинни и искренни. Нямаше причина да плаче,
може би, но тя продължаваше с нотка на ярост в себе си - родила се от “нищото”.
Мислеше! Дълбоко в съзнанието и’ бе създаден сякаш навик, да
мисли безкрайно, а в същото време, дори мечтаеше.
Не знаеше – тя самата не знаеше за какво изобщо мисли, ала продължаваше.
Мечтите и’?! Да! Те съществуваха, дълбоко в чистото и непорочно нейно съзнание.
Имаше си своите мечти, безгрешни и “красиви”, родили се от самота. ...