Feb 11, 2022, 10:48 AM  

Тя е тук 

  Prose
278 2 12
3 мин reading

    Февруари е. Студ, кал и заледени улици. Пак съм навън и отново сам. Странно, улицата е пуста. Само едно куче маркира съседното дърво и ми се усмихна.

- Обичам те!

Погледнах, около мен нямаше никой.

- Искаш ли да влезем в тази сладкарница?

Видях я. Тя е. И е много, много красива в това синьо палто.

Протегнах ръка и тръгнахме към заведението. Дланта и бе мека, и тия нежни пръстчета.

Вътре нямаше никой. Седнахме на масата до прозореца. Сервитьорът дойде.

- Какво ще желаете?

- Две кафета и едно тирамису. Нали?

Усмихна ми се. Цялата грееше с тази усмивка.

- Запомнил си, че харесвам тирамису.

- Кафетата в една чаша ли да бъдат?

Този път се смееше силно и ми намигна.

- Няма да е лошо, да пием от една чаша.

- В две разбира се.

Донесе поръчката и постави тортата пред мен.

- Тортата не е за мен.

- Тогава да ви я опаковам.

Сега и двама се смеехме.

- Няма нищо. Благодаря ви.

Преместих чинийката пред нея.

- Защо не му даде, да я опакова. Щеше да е много весело да я отворя, като таен подарък.

Бутна без да иска вилицата и тя падна на пода.

- Бихте ли ми донесли нова вилица?

Момчето дойде и остави прибора пред мен. Гледаше ме някак учудено, защото държах ръката и.

Говорихме си и беше толкова хубаво... Толкова хубаво, че я усещах до себе си.

Платих и излязохме. Прегърнах и я целунах. Дъхът и бе с аромат на кафе.

До нас мина едно хлапе и ми се ухили.

- Чичка, много те бива в пантомимата.

- Движение, идиотче.

Тя ме хвана под ръка и продължихме по улицата.

- Днес е именният ти ден. Искам да ти подаря нещо.

- Аз си имам вече подаръка.

Погледнах в очите и... Една пъстра вселена.

Животът течеше, като пълноводна река. Бяхме щастливи, бях и нещастен, като се разболя. Но всичко минаваше някак много гладко и подредено. Тя ходеше на работа, аз също. Оставаха ни нощите и дългите разговори. Допира и страстта.

Да, дойде и малката Лиа. Много нежно създание. Смееше се, като майка си и протягаше ръчички към мен. Говореше ми на чудния си гугукаш език.

И всичко се срина... Бях в болницата и чух, че остават дни до края. Единият лекар промърмори.

- Поредният самотник, без близки.Туморът в главата му е, като ябълка и ми е чудно, как е живял до сега.

Не можех да говоря... А исках да му изкрещя в лицето.

- Обадете се на жена ми. Тя е притеснена. Сама е с детето.

Излязоха от стаята. Цялата група глухи с бели престилки.

Гледах тавана и исках да стана, да взема телефона и да звънна...

Тя влезе. Пак се усмихна, но усмивката и бе тъжна.

- Защо не ми каза, че си болен? Лиа, цял ден пита за теб.

- Нищо ми няма. Тия кретени, не ти ли се обадиха.

- Не, но разбрах, къде си.

- Ти по добре тръгвай, момичето ми. Детето не трябва да бъде само.

- Добре. Утре ще дойда пак по това време. А ти бързо оздравявай.

-  Утре, може би ще бъда при теб. Обичам те!

Целуна ме и излезе. След нея остана ароматът на треви и виолетки.

В стаята бе Той. Очите му ме гледа с цялата любов на земята... Любовта на бащата. Усмихна се и ми подаде ръка.

- Време е. Нека да тръгваме.

Станах и го последвах... Отивах при семейството си... Отивах у дома.

 

 

© Гедеон All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Роси, много ти благодаря за коментара.
  • Вярата – това не е само спазване на определени обряди и молитви. Вярата – това е преди всичко начин на живот, това са ДЕЛАТА ни! Затова е казано: "За да бъде истинска, любовта към Бога трябва да дава добри плодове. Трябва да се изразява с дела."
    Много ми хареса разказа, Вал! А мисълта на Щурачето " Душата е прозорец на очите" ми се струва много вярна, защото и Дяволът има очи!
  • Замислих се, кога приемаме, че Бог прави чудеса. Когато видим, че е излекувал болест на плътта, когато ни показва силата си върху материята. А тези неща, които са невидими за сетивата ни, понякога приемаме за лудост в другия. Не е ли чудо, един самотник да получи своето изцеление в свят невидим за другите. Свят, в който има обич от създания без материално покритие или може би не материални за земните ни представи. Нима можем да определим нещо като реалност, само защото и другите го виждат, а ако не е така минава в рубриката "несъществуващо". Има неща, които са невидими за очи и сетивата, но са чудеса на Вярата.
    Вероятно много хора няма да са съгласни с това, но това е мое виждане.
  • Има и други работи по две
  • Спокойно може да се каже - душата му е само две очи ха ха
    п.с.: Има и такива, дето душата им е само две уши :р
  • Много интересна мисъл, Щураче " Душата е прозорец на очите"
    Възхищавам се на това прозрение за някои.
  • Твърде идеалистично казано. Не, не е това. Според мен фразата "очите са прозорец към душата", но при повечето хора е станало точно обратното - душата им е прозорец на очите, т.е физическото контолира духовното/ако изобщо може да се говори за духовност в този случай/.
  • Че е красива
    Реалното е, когато видиш красотата, която мъжът и е видял.
  • Това е много интересна и важна тема. И съм съгласна, че реалността е индивидуална. Преди няколко години се запознах с едно семейство. Когато ги видях за първи път си казах: Не съм виждала по-грозна жена, как се е влюбил в подобно нещо. Сега болшинството живеещо в преобладаваща реалност, ще каже - за пари. Обаче не е за пари, тя не е богата. неговото семейство ги отритнало, заради недостойния според тях избор. След няколко срещи с тях, започнах да виждам жената - красива и се чудех как ми се е виждала ужасно грозна. Кое е реалното? Тогава или сега?
  • Благодаря за уточнението. Имам подобен разказ и ми беше интересна твоята гледна точка.
  • Катя, реалността е това, в което вярваме и обичаме, въпреки че другите не го виждат то съществува.
  • Днес го четох през обедната почивка и ми хареса. Само не ми стана ясно семейството, което има загинало ли е или е само във фантазията му. Не ме натъжи, защото героят ти изпитва толкова много любов.
Random works
: ??:??