***

– Каква е тая Ева, отде изскочи пък тя сега?

– Моля те, Антоне, не започвай отново – нали ти казах, съученичка и приятелка от моя край – бях ù обещала да отскоча до града и да се видим, когато отида за Александър, но знаеш, че не го направих!

     – И чак сега - ей тъй, ти се обажда по нощùте. Не ме будалкай! Нали те чух – мънкаш нещо, обещаваш, успокояваш… Ще я вземеш, ще я водиш… Коя е тая, бе?

       Мета искаше да му изкрещи, че това си е нейна работа, че няма да му позволи да ù се бърка, особено за важните за нея неща, а Ева и детето ù бяха такива – важни.  Дълго време живя сама, за всичко сама вземаше решение – непокорната ù природа се бунтуваше, гневеше, но и беше сложила намордник „засега”, помисли Мета.  Сега трябваше да го излъже и то така, че хем да не остави капка съмнение в него, хем да помогне на жената, така както бе ù дала дума. А „думата” си тя ценеше. Когато „прие” да се върне тук, бе тъй далеч от всичко, а за Ева бе напълно забравила. Мета си даде сметка, че независимо от обстоятелствата, ако знаеше, че тази жена ще се обади и ще пожелае да приеме предложението ù, да пробва да живее в нейния град, то тя нямаше да дойде тук, колкото и тежко да се обърнеха за нея нещата. Щеше да намери друг изход, със сигурност.  А сега? „Мисли, мисли!” упорито повтаряше умът ù, когато Антон почти изръмжа:

    – Ако нещо ме моткаш, мисли му! Я, чакай, чакай – откъде знае този телефон, а? Нали като сте се видели, ти не си и мислила, че ще си тук…, нали? Казвай! – от ирония и сарказъм тонът му премина в заплаха. От този въпрос се страхуваше, но отговорът ù бе сервиран на мига от перфектно работещият ù ум.

  – Добре, Антоне – не ти ли минава през ум, че щом не я попитах, дори не се изненадах откъде го знае, значи аз съм ù го дала… Колкото и да не ми е приятно и да не вярвах, че ще ми се наложи някога, ще ти призная нещо – каза Мета и с все сили опита да вложи в гласа си драматичност, като героиня в сапунен сериал – Аз, аз исках и знаех, че ще се върна при теб…, това е – тихо каза тя, и заплака като закри лице с една ръка, а с другата отметна кичур коса. Мигът след това ù се стори като тихото очакване след внезапно търкулнала се граната. Мета игра и спечели – разбра го, когато усети силните му ръце да притискат лицето ù.

- Разметанице, Разметанице, погледни ме – опитваше се да повдигне главата ù, дъхът му пареше бузата ù дори през нейната ръка. Притискаше я, целуваше косата ù.

     Мета усети как в нея се надига люта омраза, ярост, но и жал, жал към самата нея. За чувствата, които разтърсваха извратения му мозък, пет пари не даваше - този „филм” го бе гледала в продължение на сто години.  Ронещият сълзи върху нея мъж, бе най-съвършената кръстоска от двата бога – „Егоизъм” и „Садизъм”.

     Сърцето на Рзметаница се скри, буквално избяга – то не желаеше да ляга до мъчителя си, но тя знаеше, че това е почти неизбежно и вече не ù бе нужно да имитира сълзи – риданията се отприщиха като вода от бент. Да, той трябва да приеме всичко съвсем непринудено, да ù повярва – жертвата бе необходима.

        Тя се остави да целува ръцете ù, косите ù като на досущ дълбоко разстроена и разкаяна жена - не спря да плаче и държи ръцете върху лицето си.

     Сън не я хващаше – объркана, отвратена и уплашена – не си намирише място в леглото. Мислите я налетяха като свраки двор, посипан с царевица: „Откъде знае Ева този телефон, откъде… открила е нашите – ужас! Ужас – разказала е…, не, не е казала…, да не би полицията – не – щяха да са ме намерили сами”. Мета осъзна, че се страхува и това ù хареса – „Когато ме е страх, не греша”. Мислено превърташе десетки пъти думите на Ева: „Ще дойдеш, нали?... Не, още съм в къщата, до другата седмица. Еличка падна и кракът ù е гипсиран…, нямам никакви пари… Уволни ме…, уволниха ме…”. Да, гласът ù несъмнено се накъсваше от хлипания, но нещо не бе наред, нещо притесняваше Мета в този накъсан разговор, но какво? Самата тя, поради присъствието на Антон, говори с недомлъвки – не можа да я пита, може би затова… и все пак нещо хич не ù харесваше, ама хич: „Уволни ме”, а сетне се поправи: „уволниха ме”.

         Утрото я завари будна, но когато Антон се размърда, тя се направи на дълбоко заспала. Чу душа в банята и се застави да го изчака да излезе за работа. Не искаше да го вижда и разговаря с него, не и сега.

         Долови мирис на пържено – стана, облече халата си и влезе първо в детската стая, но детето не бе там. Почти подскочи от изненада, влизайки в кухнята – Антон правеше палачинки, а Александър редеше пъзел на масата, все още по пижамка.

– Добро утро и на мамаа! – усмихнат ù каза той и ловко преобърна палачинката в тигана.

– Не закъсняваш ли за работа? – попита тя без да поздрави и целуна детето по челцето. – Не мога да повярвам, че умееш да правиш палачинки.

– Оо, цар съм направо, даже и кафето е готово! И имам изненада – днес – никаква работа, ни-как-ва!

     – И защо?

     – Ще пазаруваме, Разметанице. Цял ден ще пазаруваме – и тримата!

„Време е да тръгнеш след Мета, чудовище, Разметаница бе до тук!”

– Е, в такъв случай моята изненада ще провали твоята – днес заминавам с Александър на село – можеше да го изкаже и леко пожелателно, несигурно, но умишлено го изстреля с категоричност: ”Кажи, че ще дойдеш и ти, поискай го сам, моля те, моля те!” – Знаеш, че няма да оставя приятелката си в беда, разказах ти патилата ù снощи. Ще ида да ù помогна и това си е! – бе му разказала една банална, сълзлива история за Ева. Но тя бе супер изненадана, когато той, вместо гневен и подозрителен, се засмя и каза:

– Ххе, хе – знаех си – нямаше да си ти, ако не го направиш! Но го отлагамее. Изненадата мила моя, е тъкмо затова – исках да напълним хладилника в квартирата ти, да я почистим… Ще продължим да я плащаме и да поканиш Ева с детето ù - направо там, а? Съгласна? Искам да бъдеш щастлива.

– Това ее... ттолкова хубаво, Антоне, но аз ще замина лично да я доведа, а Александър ще бъде радостен да се види с наш'те.

Мета не откъсваше поглед от него – беше ù толкова важно да зърне съмнение и гняв в израза му, но той спокойно постави и последната палачинка върху другите, донесе две чаши кафе на масата и излезе.

– Ало, а бе, казах ти само за днес, но я направо пиши една седмица болничен и толкоз. Аа…, и напиши една зелена..., м? Имам, ама една… свършва… Плащам, знаеш… след десет? Хубаво, там съм. – дочу приглушения му глас Мета откъм коридора.

„Значи все пак ще ме последваш, глупако!”

– Излизам за около час. Връщам се и ще видим какво да правим. През това време – приготвяй багажа. Няма да пазаруваме – ще пътуваме. Отиваме на село – ощипа я по бузата той, от което тя инстинктивно се сви, а той разроши къдриците на Александър и излезе.

     Мета едва изтърпя десетина минути след него, за да е сигурна, че няма да се върне за нещо, и хукна към хола. Обърна всяко чекмедже, разпъна дивана, дори опита дали не са отковани первазите на пода тук-там. Тя трескаво търсеше. Нямаше много време – можеше да се върне всеки момент – знае ли се. В ушите ù бе се спряла една фраза и висеше там - натежала като гнездо на оси върху изсъхнал клон: ”Напиши една зелена, м?...имам…” – Аналитичният ù, бърз ум веднага бе „прихванал” какво стои зад „зелена” – валиумът се изписва само със зелена рецепта. Значи Демонът не се бе отказал. Злината му висеше над нея и детето ù. Тревогата заплашваше да измести контрола над действията ù. Минаваше като светкавица от стая в стая, преброди банята, килера, не остана и педя недокосната от ръцете ù. Посегна за ключовете за мазето и таванската стая, но не бяха на обичайното си място. Бе обречена на провал. А трябваше, трябваше да ги открие. Тя вече го бе осъдила и нямаше намерение за пощада, но искаше да е напълно убедена, че не греши, че злото не умира, ако сам не го убиеш. Спря се като побита в полутъмния коридор и мислено обходи всяко местенце, което бе преровила.

Силното тропане по входната врата, вкара сърцето ù чак в петите. Поколеба се за миг и отвори.

     – Не ви работи звънецът май, за водомерите съм – каза инкасаторът и почти я избута, насочвайки се към банята. Подаде ù химикалката да се подпише, каза „довиждане” и излезе. Мета остана за миг неподвижна и върна спомена от деня, в който дойде тук: „Звънецът не работи, да знаеш…, все се каня да го оправя, ама без теб – до нищо не ми беше…”.

Веднъж го бе накарала да го оправи, а той отвърна: „Пука ти – не могат ли да почукат, к'во кат не работи?”

       Ръцете ù не я слушаха – два пъти изпусна отвертката, за малко да се пребие, слизайки от стола, на който бе стъпила. Не уцелваше болтчетата, а трябваше хем да бърза, хем да е внимателна, знаеше, че този звънец е свързан директно към електричеството на апартамента. Можеше да стане „късо” – тя нищо не разбираше от електричество. „Като нищо ще умра пред детето си – да бях щракнала бушона”, задъхваха се мислите ù заедно със сърцето ù, когато отвори капака на кутията. Повдигна се на пръсти – нищо не виждаше. Затаи дъх и рискува. Протегна ръка и внимателно заопипва около снопче жички. Пръстът ù докосна нещо гладко и хладно. Да! Малката ампулка бе в ръката ù. Пусна я в джоба си и се зае да затвори звънчевата кутия. Изпусна едното болтче и търсенето му по пода изяде част от времето ù, а то бе ценно повече от злато в този ден. Отказа се и затегна само другото.

Посегна, вдигна слушалката на телефона и заизбира, а всеки звук от въртенето на шайбата ù се струваше като хрущене от счупена кост.

Сигналът „свободно” я проглушаваше, мислеше, че го чува чак Антон… Очакването да вдигнат отсреща бе като да чакаш всеки момент палачът да дойде за теб – нещо, което тя познаваше до болка.  

       – Да?

– Мета съм. Готова съм. Ключът ще бъде на дворната врата – вътре, в найлона, в който е некролога на майка ми… Не, другите са на дядо и вуйчо… Не, там никой не живее от десет години. Да се заключи и през решетките да пусне ключа в пощенската кутия. Ще бъдем там утре вечер. Нека си осигури храна за деня. И да чака. Ще влезем при него през деня веднъж, може и два пъти – не зная… Благодаря! Ще се видим в София. – каза Мета и затвори телефона.

Седеше подвила крака под себе си и бавно отпиваше от кафето. Не трепна, макар и почти да се задави, когато чу отключването на вратата. Антон влезе и изумено я погледна.

  – Още си по халат?! Пък аз се утрепах да бързам. Мислех, че ме чакаш с куфарите. Хайде оправяй се – пет часа път са това.

   – Ще тръгнем утре. Няма да вземем детето – майка ти ще го гледа, а днес не може. Говорих и с майка ми – те пък летят довечера за Испания при брат ми – снаха ми е в болница. Май хич не са хубави нещата.

           –  Мислех, че бързаш зарадии… как беше?

       – Нищо няма да ù стане за един ден на Ева – усмихна се тя и подхвърли списанието на масичката. Бе го грабнала в мига, в който го чу да се прибира. Всъщност той си дойде минути, след като бе приключила разговора по телефона.

***

Утрото даваше заявка за още един топъл и слънчев октомврийски ден. Мета закопча предпазния колан и този звук ù подейства едновременно като гонг и изщракването на ударника на револвер. Въздъхна при мисълта, че единственото същество към което изпитваше Любов   –  поне в този момент  –  бе само детето и. Бе се погрижила да е на сигурно място и далеч от звяра.

        – Хайде, Бог пред нас и ние след него! – изрече Антон, както всеки път и запали двигателя. "Бог никога не е там, където съм аз, Антоне, но дано, дано!" -  прииска ù се да му каже.

Тя му се усмихна ослепително и той за кой ли път се възхити на чувствената ù, примесена с един особен хлад хубост. Очите ù бяха тъмно зелени.

       – Имаш най-красивите очи на света, а някой бе казал някъде, че „очите на смъртта са зелени”.

      – Благодаря ти, но не гледай мен, а пътя! –  отвърна смеейки се тя.

      – Оо, „старото корито” е винаги готово за плаване, би се удавило само в очите ти.

„Попътен вятър към Чистилището, Антоне – кой ли ще прибере старото ти корито обратно?!” – отрони ума на Мета докато стискаше кокалчетата с елегантните си, тънки пръсти до бяло. Сърцето ù не биеше – то тиктакаше – всяка секунда доближаваше тази жена до изпълнението на отдавнашната ù тежка клетва. Време бе за мъст и смърт. Миналото ù живееше последния си ден.  

    Разметаница запали цигара, изпълни дробовете си с дим и заедно с него изхвърли навън и последния грам жалост. Почувства как я превзема онази особена хладина, която я превръщаше в Мета. „Сбогом, Разметанице!”

Следва…

Ренета Първанова