И тя бе там. Сама. Самотна и сама като слънцето на небосклона. Вярно, че всички описват единственото слънце като сияйно, мило и добро, но никога няма да узнаем как се чувства то. А тя знаеше. Знаеше, защото се чувстваше по същия неприятен и безличен начин като него. Напълно сама. Без безграничната, неизмерна подкрепа дори на себе си. Изградила малката си, непроницаема черупка и разположила в нея нищожния свят, който й бе останал. Всичко бе свършило. Вече го нямаше уютния й, красив, топъл и гостоприемен дом. Нямаше ги и тях. Нито пък него … същия този някой, който вече се съмняваше дали наистина съществува. Дали не е сънувала един от тези прелестни, цветни сънища, които те пренасят далеч от жестоката, сива реалност. Толкова реалистични, че се чудиш дали жалкия, крастав жабок не е бил истински.
Сама. Безпомощна. Беззащитна…
И днес тя седеше на същото място. Гледаше прекрасния изгрев. Виждаше как небесата за пореден път се обливат във всички нюанси на дъгата. Съзерцаваше красиво оформенит ...