Силна злина е затрупала като пряспа хорските души – там диша и работи, създава и руши, предизвиква ги срещу самите тях. Буря е. Вали. Удря ни с камшици право в лицата. Хора ли сме? От какво са направени сърцата ни?
            Днешният живот е разполовен между загинали мечти и неестествено празна реалност, между днес и утре. Знам, че след години няма да съм същият, все нещо ще се промени. Вярвам, че основната движеща сила на живота сме ние – с всичките ни грешки и неволи, с щастието и мъката...
            Чувствам се като идиот. Живея – или поне си мисля, че притежавам лукса да го правя, в откачено, плашещо, отблъскващо, аморално време.
            Кой го създаде?
            Що за чудовище такива сгради от злоба издигна?
            Всичко е оцветено в безнадеждност, линеем... Безвъзвратно губим божествената възможност да обичаме, прегръщаме и целуваме. Един хукнал натам, друг грехове извършил – голяма бъркотия! Човещината умира, знаем го, осмисляме го и въпреки това само бездействие съществува! Спомените за миналото животински ритат безпомощното тяло на настоящето...
            Озверели хора!
            Озверяло време!
            Как би могъл да запазиш изконно детската си невинност?