Дядо Алеко живееше в една порутена къща в края на селото. Оградата, килната на една страна, отдавна не скриваше буренясалия двор и младите издънки, които като пощурели виреха нагоре клони и бодли. В селото никой не обръщаше внимание на стареца. Бяха го забравили, както бяха забравили да забелязват малките неща в живота, които ги заобикаляха ежедневно. И спретнатите им къщи с излъскани прозорци и грейнали в цветя градини пренебрегваха къщичката на дядо Алеко – бяха издигнали каменни зидове и обърнали сивите си гърбове без стъклени очи, покрити с дантелени пердета, заради слънцето.
Не се сещаха за него, даже когато вечер бавно, тътрейки издраните си галоши по песъчливия път, той тръгваше да пали по главната улица старите лампи. Измъкваше от една порутена барака невисока стълба с олющена бяла боя, взимаше кошница с крушки и една по една ги завиваше по местата им. Малко по малко улицата светваше и когато хората се прибираха от нивите, им беше светло. Само тогава някои от тях му хвърляха по един бегъл поглед – от онези, които минаваха през него и не се задържаха нито на посребрелите му коси, нито на новопоявилите се бръчки на иначе, ведрото му лице, нито на мазолестите му груби длани, поели в себе си светлината на нощта.
Бай Георги се прибираше от своята далечна нива винаги по едно и също време. Нарамил мотиката и закачил на нея празния вързоп от обяда, с наведена глава вървеше напред. Когато минаваше крайпътния кладенец, винаги се отбиваше да се напие със студена и чиста вода. Това му доставяше удоволствие и изпълваше гърдите му с приятна хладина. Стигаше ли завоя, иззад който щеше да се появи селото, знаеше, че и днес там щеше да го очаква малкото му момиче – Калинка. Всъщност тя никак не беше малка, тъй като миналото лято бе навършила осемнадесет години, но за него винаги щеше да си остане малкото момиченце, което му задаваше хиляди въпроси и го слушаше, погълната цяла, когато вечер ù разказваше страшни истории за кръвожадни вълци и разгневени мечки.
Всяка вечер, когато се прибираше, бай Георги заварваше уличната лампа точно пред своята къща тъмна. Цялата улица светеше, а тук все беше мрак! Опипом търсеше резето на портата, тъй като очите му привикваха трудно с тъмнината и изпускаше по някоя гръмка псувня по адрес на дядо Алеко. А Калинка винаги прикриваше с ръка откровената си усмивка и се сдържаше да не прихне в смях. Знаеше, че когато баща ù се ядосаше, не биваше да му показва, че се забавлява. А и когато влезеше в уютната им къща, седнеше на масата и отпиеше глътка вино, упоен от него и от превъзходните аромати на прясно изпечено пиле и макова питка, знаеше, че щеше да забрави.
* * *

- Дядо Алеко! – извика отнейде Калина. – Дядо Алеко! – чу се отново настойчивостта в гласа ù.
Старецът се сепна и спря, а когато се обърна, срещу него бе застанала Калина.
- Дядо Алеко, защо никога не палиш вечер нашата лампа? – най-сетне вече бе решила да го пита тя.
Дядо Алеко остави стълбата, подпря се на нея, покашля се и рече:
- Ех, Калино, нима не знаеш! Но нищо, работа си имала, шетала си из къщата и двора, не си видяла.
Калина отвори портата, а тя плахо проскърца, сякаш да не пропусне да чуе разговора и пристъпи напред.
- Какво да видя? – очите на девойката се разшириха от любопитство.
- Утре, утре излез малко преди изгрев слънце, постой нейде, близо до лампата и чакай! Ще видиш! – казвайки това, дядо Алеко, вече нарамил стълбата, тръгваше надолу по улицата, а Калина вече беше решила така да стори.
На другия ден Калина се измъкна от леглото, облече вълнени дрехи, за да я пазят от сутрешния хлад и на пръсти се промъкна край стаята на родителите си. Много скоро баща ù щеше също да се събуди, тежките му стъпки щяха да отекнат в къщата, а майка й щеше да побърза да му приготви обяд и да отиде да нахрани животните.
Изскочи на двора, прохладата закачливо близна лицето ù, а когато погледна към небето, луната все още светеше и в близост до нея Зорницата трептеше по-ярка от всякога. Калина се притаи до черешата и потъна в мълчание. За миг крайчеца на небосклона се изпълни в червено, малките облачета станаха снопове розов памук и изведнъж небето се запали сякаш бе огромна пещ. Един дъх след туй пред погледа ù се стрелна птичка! Малка, бърза, с отрязана опашка. Калина ахна и инстинктивно закри устата си с ръка, за да не се издаде. След малко във въздуха се появиха още птички, по-мънички и сякаш още тук-там покрити с пух. Лястовички! Това определено бяха лястовички! И излитаха от… лампата! Да, Калина бе сигурна, че излитат оттам и се връщат пак там – в гнездото си. Ето защо дядо Алеко никога не палеше точно тяхната лампа!
Внезапно откъм къщата се чу шум. Сърцето на Калина подскочи, сякаш се намираше в чужд двор и крадеше череши. Впери поглед във вратата знаейки, че тя всеки момент ще се отвори.
* * *

Бай Георги стоеше до черешата и гледаше как лястовиците се стрелват във въздуха, как се викат една друга и как кацат в гнездото си в лампата. Нищо не казваше. Калина стоеше до него, също мълчалива и само погледът ù издаваше възхитата и радостта, които изпитваше към тези малки създания.
Събрал вежди, баща ù най-сетне тръгна към портата, прекрачи прага и забърза по пътя. Изпращайки го с поглед, Калина знаеше, че доброто му сърце ще надделее и че повече няма да чува ядните му думи.
* * *

Нивите, покрити с реколтата и потта на хората, се къпеха в слънчева светлина. Отнейде се носеха песни. Често-често проблясваха металните повърхности на сърповете и мотиките, които забиваха ръбовете си в сухата земя или в стеблата на растенията. Денят преваляше. Жегата ставаше по-мека и колебливо се отдръпваше, оставяйки място на прохладната вечер. Щурците бяха шумни гости на бала на влюбените, който всяка година им посвещаваше лятото.
Бай Георги крачеше уморен по пътя към село. В края на мотиката му висеше вързопът от обяда. Знаеше, че днес Калинка нямаше да го посрещне, защото беше на гости на баба си и дядо си в близкото село. Стигна кладенеца и жадно отпи от водата. Беше истински рай след жаркия ден и полепналата по лицето му прах, да измие очи и да освежи зноя в душата си. Когато навлезе в селото, мракът вече покриваше всичко наоколо, ала главната улица светеше. Отдалече се виждаше празнината в низа от светлина – лампата пред къщата му отново не светеше.
Стигна до портата и тогава... остави мотиката на земята, откачи вързопа и извади от него къшей хляб. Между коравите му пръсти той бързо се изрони на трохи. Постоя малко, загледан в тях, сетне се усмихна и потъна в тъмнината на двора.
* * *

Изведнъж портата на байгеоргиевия двор се отвори, а щурците се сепнаха и замлъкнаха. Бащата на Калина излезе, понесъл в ръка бъклица червено вино и се отправи към къщата на дядо Алеко.