Понякога ни се случват кофти случки... малки, големи... те ни карат да се чувстваме ужасно, да се чувстваме адски самотни и плахи...
Понякога не спим заради тях и плачем цяла нощ.
Казваме си, че така е писано, че нищо не можем да направим, освен да плачем и да се измъчваме.
Казваме си, че тук няма място за оптимизъм, обричаме се на болка и нещастие.
Не спим, не ядем, затваряме се в себе си, поставяме преграда между себе си и околния свят... Слънцето не свети, луната не ни топли през нощта. Всичко е тъмно, както душата ни...
Страхът ни разяжда...  самосъжаляваме се... не виждаме изход, не виждаме светлинката в тунела, отчайваме се и спираме, умирайки в тъмния тунел, без капчица щастие във вените си...
Умирайки, ние виждаме лентата на живота си... виждаме, че не кофти случката ни е убила и оставила без дъх, а ние самите сме го направили...
Сами сме се поставили на бесилото, самоубили сме се...
Неуспехите и нещастията в живота са, за да ни карат да се борим за щастието си, да ни учат да оценяваме всичко около нас, колкото и незначително да ни се струва то.
Но вместо това, ние се самоубиваме в мъката си, вместо да се борим за щастието си...
И докато умираме, болката продължава да разяжда телата ни в тъмния тунел, в опита си да се върне и да поправи стореното, да не гледа толкова песимистично на живота...
... но няма връщане назад... влакът минава през тунела, когато вече сме издъхнали, за да убие и смаже спомена за болката...