/Светът на бъдещето/

С последните удари на витлото яхтата стигна до стария кей и опря на него сред скърцанията на прогнилото дърво, отдавна не посрещало подобни гости.

На палубата излезе единственият пътник – немлад, но все още със здрава фигура, облечен в някакви дрехи, които отдалеч минаваха за моряшки. Със задоволство се вслуша в скърцащито спускане на котвата и въздъхна, когато ръждясалата верига стигна до пясъка. За всеки случай се огледа внимателно – на предните две стоянки се наложи бързичко да изчезва, като при едната направо остави там другата котва. Кожата му беше по-важна…

От къщата на брега излезе висок, слаб, едва ли не като скелет, човек. Нахлупил сламена полушапка – разръфана, с видима отдалеч мръсотия по останките от периферията.

Не носеше оръжие, но това не накара доплавалият да се успокои. Имаше опит от подобни срещи и този опит не беше винаги положителен…

Поздрави учтиво.

- Здравейте!

Онзи свали полушапката и помаха в отговор. Новодошлият внимателно огледа брега и скочи в плитката вода пред яхтата. Изджапа до пясъка, направи лек поклон и се представи:

- Джони Смит…

Баналното име накара посрещача да сбърчи чело. Някак си и лицето на госта му беше познато. После се сепна:

- А, мултимилиардера…

Джони Смит беше поласкан, но и малко загрижен. Толкова години минаха, а някой го помни? Хм…

Домакинът поясни:

- Вчера нямаше какво да правя в голямата жега, та се опитвах да се приспя със стари списания. Имаше те в една класация на богатите…

- Имаше… - кимна гостът – Но отдавна няма ни класации, ни списания, ни богати…

- А, че защо? - учуди се домакинът, после се сепна и се представи – Мимо…

И, забелязвайки учудването на госта, обясни:

- Тук отдавна сме съкратили излишните неща. Сред тях и сложните имена, както и учтивите форми, отделно… Абе, ще видиш… Та – по какъв случай насам?

Джони Смит огледа брега, вторачи се към недалечните скали – нямаше ли опасност, забеляза до дюната видимо здрава цистерна и каза:

- Горивото свърши. Мислех, че ще стигне до Големия остров, но…

- Големия остров? Не е интересен. Червени ливади, странни животни и шепа оцелели, които се опитват да върнат времето…

- При нас пристигна лодка с трима от тях. Казаха, че се опитвали да построят нова цивилизация…

Мимо се усмихна:

- Ами има мазохисти, които се опитват да повторят нещастията… Ние сме реалисти тук. Живеем – докато можем. Защо отново да се гърчим в горещината на самоубийството? Имаме къщи, грижим се за децата – цели пет са, изхранваме се сами… Зад тия скали е Долината. Там открихме два извора. Отглеждаме някакви плодове и зеленчуци. Даже имена им измислихме. На острова няма опасни зверове, а подивелите някогашни домашни любимци ни дават месо, кожи, кокали. Охраняваме ги, не бързаме да ги избием…

- А други хора идват ли?

- Идваха от Големия остров, но… Не можахме да се разберем. Търсеха гориво, обаче и при нас не е много…

- Тъкмо – вдигна глава Смит – И на мен ще ми трябва. Не много, така – да стигна до Градския остров…

Мимо поклати глава:

- Човече, по-добре недей. Там е толкова зле… Архаично… Имат земя, имат ливади, имат зелени гори, имат дори река… И, вместо да живеят нормално – опитват се да създават цивилизация. При това не нова, а възстановяват миналото…

Смит се развълнува.

- Благодаря за информацията, но малко гориво ще ми продадеш ли?

Мимо се замисли. После погледна към цистерната.

- Абе, то и на нас ще ни трябва… Още не знаем за какво, но такова е времето, трябва да събираш всякакви остатъци от миналото…

- Ще платя!

- Хм… - Мимо си представи забравените вече зеленчуци и плодове, почеса се по брадясалите бузи – С какво?

Джони Смит бръкна в джоба си и измъкна пачка хартии…

- Долари… Истински…

Мимо пренебрежително сви устни.

- Последните използвах като тапети в малката къща. Удобни са – стабилна хартия. Но вече не ми трябват…

- Хиляда долара за галон…

Оня се засмя.

- И милион да даваш – за какво са ми? Имаме Долината, ловим животни, дрехи тъчем от палмови влакна… Пробвай на Градския остров – там още опитват да сменят нужното срещу ненужни хартийки…

- Но как да стигна без гориво?

Мимо се почеса по полушапката.

- Знаеш ли – нали не бързаш? – Джони кимна в очакване – Остани тук няколко дни. Няколко – ще видим колко. Защото след изкривяването на Слънцето дните станаха непредсказуеми, та не календар, ами часовник не ползваме. Ще поработиш, ще ти платим с гориво…

И, като му подаде ръка за скрепяване на договорката, хитро присви очи:

- Пък кой знае – имаме хубави момичета, може да ти хареса някоя. Да речем – Пени. Само с три ръце е, но такива пъргави са… Навред…