„Само още един влак и...” Желязко за пореден път се молеше да заспи дълбоко и да не се стряска от постоянните си, ежеминутни кошмари, белязали последните години от живота му с дълбока и неугасима скръб. Кантонът беше притихнал в очакване на последния за тази нощ влак. Другият беше чак около 5 часа сутринта. От време на време угнетяващата тишина беше раздирана като с нож от тежките въздишки на кантонера. Сякаш въздух не му достигаше, сякаш мършавите му гърди бяха притиснати от тежко бреме и сякаш Рогатият стискаше гърлото му, за да изцеди и последните капки живот от това гърджаво тяло. Желязко живееше в този кантон от години. Никой не знаеше откъде и защо беше дошъл в този див и пуст край, какво дири тук и защо се наказва така. На метри от кантона имаше малка пристройка, където Желязко си беше пригодил нещо като баня. Кой ли би устискал на този див примитивизъм в тоя пущинак?! Сигурно някой, който би искал час по-скоро безжалостно да угаси и последната свещ, отбелязваща със стичащите се ...